Капитан Матю Кимбол от Сиатълската пожарна команда бе впечатляващо висок и як мъж от афроамерикански произход, както се казва в наши дни в САЩ. Сега той стоеше, широко разкрачил крака пред шефа на сигурността в имението на Грегсън Манинг — здрав мъжага на име Чарлз Рамси в син блейзер, който бе по-нисък от него, но не с повече от няколко сантиметра.
— Никакви следи от пожар няма — рече пожарникарят.
— Двамина от моите хора са го видели на екран — предизвикателно отвърна Рамси.
— Вие лично видяхте ли огъня?
— Не, но…
— Те самите видели ли са го със собствените си очи?
— Не зная. Но камерите не лъжат.
— Може би, но грешката е налице — изръмжа Кимбол и се обърна да си ходи.
Чарлз Рамси погледна застаналия до него помощник и изведнъж очите му се присвиха:
— Незабавно пребройте всички влезли тук пожарникари. Искам точния им брой, човек по човек! Тук има нещо дяволски подозрително!
Брайсън се огледа: намираше се в обширен закрит паркинг с бетонен под, гладък и шлифован като мрамор. Отдясно забеляза дълга поредица от стари автомобили и истински антики; имаше поне петдесетина коли марка „Дюсенберг“, „Ролс-Ройс“, „Бентли“, класическият тип „Порше“. Собственост на Манинг безсъмнено. В края на помещението се виждаше вратата на асансьор — вероятно към главната част на вилата отгоре.
Натисна бутона на радиостанцията и попита:
— Как е при теб?
— Добре — долетя далечният, но ясен глас на Елена. — Току-що си тръгна и последният от пожарникарските автомобили. Пламъци, дим — всичко се бе изчистило доста време преди да дойдат.
— Именно така бе планирано. След малко пускай записите.
Тази операция бе доста рискована. Старите записи изглеждат нормални, но винаги има опасност някой да сравни движението отвън с онова, което показват камерите. Обикновено става случайно, но…
— И още нещо! Вляза ли в къщата, ще поддържаме непрекъсната връзка, за да ме превеждаш през капаните.
В същия миг с периферното зрение усети движение нейде вляво — срещу автомобилите. Обърна се навреме — облеченият в синьо мъж вече вдигаше пистолета.
— Стой на място! — извика мъжът.
Брайсън отскочи назад и мигом залегна. Другият стреля, изстрелът отекна високо в затвореното подземно помещение, ехото се върна няколко пъти. Куршумът свирна недалеч от Ник, удари бетона, рикошира с писък, празната гилза звънна на пода. Тук всеки звук се чуваше идеално.
Брайсън стреля почти веднага, охранителят се олюля и изрева високо. Брайсън се прицели отново, натисна спусъка, мъжът рухна тежко, безмълвен.
Притича до тялото на земята. Очите бяха широко разтворени, замръзнали в няма болка. На ревера на сакото бе защипан ламиниран пропуск. Брайсън го откачи и внимателно го разгледа. Заключи, че сградата е разделена на условни зони и контролирана от система за допуск. При влизането във всяка от тях скенер отваря автоматично, също както правят електронните очи на супермаркетни врати, но само след „оглед“ на носения някъде на преден джоб или ревер пропуск. Невидимият компютър регистрира идентификационните символи, вложени в пропуска, мястото, времето и датата и проверява нивото на достъп на даденото лице. На неразпознат или нямащ право на достъп в дадената зона човек вратата просто няма да се отвори. В същото време ще се включи определена аларма. Така системата постоянно знае къде са охранители, обитатели, гости.
Но Брайсън си даваше сметка, че пробив в сигурността на вилата едва ли може да се осъществи само като откраднеш пропуска на някой от вътрешните. Тази система стопроцентово се допълва с нещо друго, може би биометрична проверка — отпечатъци на пръстите или дланта, сканиране на ретината или подадени по някакъв начин кодове от влизащото лице.
Взетият пропуск може би няма да му помогне. Така или иначе бързо щеше да разбере.
Асансьорът бе вход към сградата, при това може би единственият. Трябваше да побърза, защото има ли един охранител, ще има и други. И когато той не отговори на рутинно приетите сигнали, вероятно незабавно ще се включат аларми, които не можеш да заглушиш с диверсионни мерки.
Асансьорните врати бяха от полирана стомана, встрани на стената имаше бутон за повикване и клавиатура. Ник натисна бутона, но копчето не светна. Натисна го пак, резултатът бе същият. Може би трябваше да внесе определен код чрез клавиатурата? Евентуално поредица от четири цифри. Без кода повикването не се задейства. Ето и отговор на първия въпрос — само пропускът не е достатъчен.