Нито една капка нямаше по земята, за локви да не говорим, нито за мокри листа…
Нали преди малко съвсем ясно бе видял дъжда на екрана? Какво става, за Бога?
— Мамка му! — закани се мъжът на неизвестен враг и внезапно му хрумна нещо.
Мигом извади ултракъсовълновата радиостанция, за да повика шефа си. Рамси избухна и от устата му се изляха порой ругатни. Но след малко успя да се овладее и засипа околните със заповеди.
— Свържете се с централата! Да проверят цялата връзка! Имаме пробив, възможна е повреда! Започнете проверки поред! Пратете хора да проследят кабела по цялата ни територия!
Ник бе потънал в пот, черното трико лепнеше по него, сърбеше го на хиляди места. Пое си дъх, пристъпи към шахтата и веднага успя да затвори вратите.
Сега трябваше бързо да се ориентира: каква посока да хване към центъра на оперативен контрол? Това бе първата задача. Там ще разбере всичко, от което се нуждае, как стоят нещата, кое къде е. Там са очите на неприятеля и те трябва да бъдат заслепени.
Натисна копчето на радиостанцията.
— Намирам се на главно ниво.
— Слава Богу! — откликна Елена.
Брайсън неволно се усмихна. Тя не бе като всеки друг оперативен работник — делови, бърз, лаконичен. Елена бе емоционална, загрижена, десетки пъти споменаваше името Божие и като дете се радваше на всеки успех.
— Накъде е оперативен контрол?
— Ако си с лице към асансьора — вляво. От двете страни има дълги коридори…
— Виждам — нетърпеливо отвърна Ник.
Елена напрегнато прелистваше различни образи и повече действаше по усет, отколкото по плановете на резиденцията.
— Вляво до края и пак вляво. Там коридорът се разширява и се превръща в картинна галерия. Изглежда, оттам е най-краткият път.
— Разбрано. Как са очите?
— С капаци.
Затича по левия коридор. Бе сигурен, че навсякъде в стените са вградени устройства за следене и наблюдение — километри и километри оптични влакна с миниатюрни лещи, микрофони и десетки видове сензори. Нямат нищо общо със стария тип камери, които са все пак видими. Тези са трудни за изваждане от строя с помощта на спрей или лепенки. Ако Елена не бе заменила постъпващата актуална електронна информация с вчерашната, отдавна вече да са го засекли и неутрализирали. Сега поне можеше да се движи свободно. Докато някой не го види лично. Взетият от мъртвия охранител пропуск досега не бе помогнал с нищо. Изглежда, основната му функция бе от центъра да следят самите охранители. Следователно не му бе нужен. Откопча го и го пусна на пода до стената, все едно случайно паднал от притежателя.
Елена чу тежките стъпки отвън и се стресна. Някой се приближаваше! Досега всичко бе вървяло прекалено лесно, гладко… идваше ред на неприятностите. Опипа дадения й от Ник пистолет в джоба на якето, но се отказа. Мразеше всички оръжия. Горските патрули ще задават въпроси, но тя пък имаше подготвени отговори.
Отвори задната врата на камиона и изпищя. Отвън стоеше мъж в син блейзер с насочен в лицето й голям револвер.
— Хейде с мен! — зловещо рече онзи и протегна ръка към нея.
— Аз съм от геологическа инспекция — национална дирекция! — протестира Елена.
— Инспекция, вятър — крясна мъжът. — Тогава какво бърникаш в нашите инсталации? Тръгвай и без номера, защото… Имаш да отговаряш на доста въпроси!
Брайсън стигна в коридора, наречен от Елена картинна галерия — практически дълго и обширно помещение, по чиито стени висяха големи позлатени рамки, много прилични на тези в Лувъра. В рамките картини нямаше — вместо тях сивееха плоски монитори, които вероятно можеха да излъчват изключително качествени репродукции на класически картини в маслени бои или нещо друго — в зависимост от вкуса на минаващия. Затова бяха и пропуските за гости, както бе чел в една от статиите.
Тъкмо щеше да притича през помещението, когато забеляза дълга вертикална линия от мънички черни и подобни на мъниста точки, която минаваше между двете крайни рамки. Огледа се и откри същите линии на всеки метър отляво и отдясно. Имаха вид на орнамент, на нещо като част от декора, макар че не бяха в тон с дизайна и цветовете на тапетите в типично френски ренесансов стил. Брайсън се закова на място и се замисли. Всяка една от поредиците черни точки започваше на 40 и нещо сантиметра от пода и завършваше на височина метър и осемдесет. Вече се досещаше какво им е предназначението, но за всеки случай извади монокуляра и си го постави.