— Говорите за неща отпреди много години, Брайсън. Но аз напълно разбирам и приемам вашата подозрителност. Какво мога да направя, за да разсеем страховете и подозренията? Само кажете!
— Има ли нещо по-подозрително от необходимостта да бъдат разсейвани нечии подозрения?
— Аз съм търпелив човек, Брайсън. Ако исках, досега да сте си заминали. Завинаги. И тогава нямаше да го има този разговор, нали ме разбирате?
— О, не зная. Може би няма да е толкова лесно, колкото си мислите — рече Ник и се усмихна хладно.
Дано този тип от ЦРУ се хване на подсказаната заплаха, помисли Брайсън. Той вече се бе отказал от преструвките. Толкова им бе силата; повече нищо нямаше да мине.
— Ние знаем какво можете с ръцете и краката. Нямам повече нужда от демонстрации. Моля за вашето внимание.
— Така си говорите само.
Какво точно са научили в ЦРУ за него и кариерата му в Управлението? — трескаво мислеше Ник в същото време. И къде са рухнали изискванията за сигурност? Някой е говорил, но кой?
— Вижте, Брайсън, похитителите не се държат като мен. Освен това знаете, че не съм човек, който прави посещения при кого да е и всеки ден, нали така? Налага се да ви кажа нещо и изслушването му няма да е лека работа. Знаете ли къде е нашият клон в Блу Ридж?
Брайсън сви рамене.
— Искам да ви заведа там. Моля да чуете всичко, което имам да ви казвам, а и да видите други неща, които пък трябва да ви покажа. След това, ако желаете, ще се върнете у дома и ви давам дума, че никога повече няма да ви безпокоим. Елате с мен — и Дън кимна към колата.
— Предлагате ми да извърша истинска лудост, а? — ядоса се Ник. — Първо ми изпращате някакви си третокласни убийци. Пред очите на студентите ми те се опитват да ме отвлекат с кола. След това се появявате вие, високопоставено лице от голяма разузнавателна агенция, но, честно казано, човек не може да ви има никакво доверие, и се опитвате да ме примамите с комбинация от плоски заплахи и примамки. Какво очаквате от мен? За какъв ме имате? За идиот ли?
Дън го гледаше отдолу нагоре и очите му не мигваха.
— Честно казано пък от моя страна, очаквам, че ще дойдете.
— И какво ви дава тази увереност?
Другият помълча половин минута. Може би за ефект. Сетне рече:
— Смятам, че идването ви с мен ще ви даде единствения шанс да задоволите любопитството си. Само така можете да научите истината.
— Истината за какво? — презрително изсумтя Брайсън.
— Като начало — отвърна човекът от ЦРУ много тихо, — истината за самия вас.
Глава трета
ЦРУ има специален клон — база — в планинската верига Блу Ридж в Западна Вирджиния, недалеч от границата с Тенеси и Северна Каролина. Той се намира в отдалечен район сред гъсти, предимно широколистни гори, в които растат и много канадски ели, бял бор и смърч — някъде общо на двеста акра. Част от поречието на Литъл Уилсън, което се намира в Националния резерват на името на Джеферсън, е истински дива пустош — хълмиста територия, осеяна с езера, поточета, заливчета и водопади и всички те са значително далеч от нормалните туристически горски пътеки. Сравнително отдалечени са и най-близките градове на име Траутдейл и Волни. Сградата на управлението, заобиколена отвсякъде с огради, по които тече електрически ток, а най-отгоре е опъната тънка и остра като бръснач стоманена жица, е известна на служителите с общото, безцветно и незапомнящо се име Рейндж. Може да се преведе като Полигона.
Там — сред скалистите образувания — се изпробват различни най-екзотични оръжия и инструменти, миниатюризирани експлозиви. Мястото е осеяно с най-различни предавателни инсталации и устройства за ранно предупреждение, откриване и проследяване. Те работят на честоти, непознати на всички видове противници на разузнавателната централа.
Напълно е възможно, по някаква си прищявка на съдбата, човек да попадне в Полигона и въпреки това да не успее да забележи ниската сграда от бетон и стъкло, която е едновременно административен щаб, тренировъчен център за обучение и място за тайни срещи, комбинирано с нещо като казарма. Зданието е на около стотина ярда от разчистен терен, който служи за хеликоптерна площадка. Поради нагънатия контур и особената топография за външен човек е почти невъзможно да го намери.
По време на полета Хари Дън мълча. Всъщност той можеше да говори само по време на краткото прехвърляне на Брайсън с кола от площадката за кацане до самата база, защото в тъмнозеления държавен хеликоптер и той, и помощникът му, и Ник носеха защитни наушници с тапи за ушите, за да не оглушеят от рева на мощните двигатели. Когато слязоха от вертолета, долу ги очакваше още един анонимен служител с трудно запомнящо се лице.