Дън и Брайсън, следвани от двамата помощници, пресякоха с нищо незабележимото фоайе и слязоха по едно стълбище в подземно, спартанско на вид помещение с нисък таван. На отсрещната гладка, боядисана в бяло стена бяха монтирани чифт плоски, плазмени екран-монитори, наподобяващи празни правоъгълни картини. Двамата седнаха на бляскава стоманена маса. Единият служител изчезна някъде, другият зае позиция на стол пред вратата на помещението.
Дън започна да говори веднага — без протокол или предисловия.
— Нека първо да кажа какво мисля, че си мислите вие. Вие се мислите за някакъв си шибан герой, за когото песни трябва да се пеят. Възхвални песни сигурно. Фактически това създадено у вас непоклатимо убеждение ви е помогнало да издържите десетилетие и половина на най-брутално напрежение, под което всеки по-незначителен човек би се пречупил отдавна. Смятате, че 15 години сте служили най-вярно на родината чрез работата ви в ултра тайна централа, която наричате Управлението. Практически почти никой, дори и на най-високите нива в американското правителство, не знае за съществуването й, може би с изключение на председателя на президентския съвещателен борд по въпросите на външното разузнаване. И още един-двама ключови играчи от Белия дом, които са били проучени от майчиното им мляко до дупките на задниците. Затворена верига, малък и затворен контур, всъщност толкова затворен, колкото това е възможно в нашия пропаднал свят.
Брайсън мълчеше и дишаше съвсем тихо и равно: решен бе да не издава никакви чувства или изненада. А както личеше още от началото, основания за изненада и дори шок наистина имаше. Човекът от ЦРУ знаеше прекалено много за неща, които бяха законспирирани и засекретени по изключително изчерпателен, сигурен и професионален начин.
— Преди десет години сте получили дори президентския почетен медал за специални заслуги — продължаваше Дън. — Тъй като операциите ви са прекалено тайни, церемонии по награждаването не се предвиждат, нито пък присъствие на президента и съм готов да се обзаложа, че вероятно и самият медал не е у вас.
В този миг Брайсън не можа да сдържи спомена: Дън бе прав, Уолър го бе извикал в кабинета и му бе показал тежкото медно отличие, поставено в красива дървена кутия, сетне го бе прибрал в някакъв претаен сейф. Естествено, че всякакъв вид церемония в Белия дом би застрашила оперативните тайни с неприемливи рискове. Но така или иначе навремето той бе чувствал немалка гордост. Уолър го бе питал — дали го дразни мисълта, че е удостоен с най-високата гражданска чест в САЩ, а за това никой никога няма да узнае? Брайсън бе отговорил отрицателно и напълно честно. Какво толкова? Уолър знае, президентът знае, работата му е помогнала светът да стане поне малко по-безопасен за хората и това е напълно достатъчно. И си вярваше напълно. Такава бе кодовата етика на Управлението.
Междувременно Дън натисна няколко бутона на поставен под масата панел и двата екрана на стената грейнаха. Потекоха образи: ето го самия него — Ник като студент в Станфорд, обаче не официална снимка, а друга, явно правена без неговото знание или съгласие. Още една — в една планинска верига в Перу, облечен в защитно облекло. Още една: с боядисана кожа и прошарена брадичка, в ролята на някой си Хамил Ал-Муалем, сирийски експерт по боеприпаси.
Удивлението не е емоция, която човек може да прикрива прекалено дълго време, дори и при случая на добре обучен човек като Брайсън. И така — малко по малко — шокът у него премина в засега прикривано раздразнение и още по-късно — в гняв. Очевидно бе попаднал в центъра на някаква интрига или междуагенционен сблъсък относно законността на прилаганите от Управлението методи.
— Забележително — обади се въздържано Брайсън, като накрая наруши досегашното си мълчание. — Но ми се струва, че би трябвало да се отнесете към други, по-добре квалифицирани от мен хора. В днешно време аз съм само един преподавател, както, предполагам, ви е много добре известно.
Дън протегна ръка и приятелски потупа Ник по рамото, в безсъмнено успокоителен жест.
— Приятелю, въпросът не е в това, какво знаем ние. Въпросът е в това какво знаете вие, и още по-точно, какво не знаете. Вие смятате, че сте преживели петнайсет години в служба на отечеството.