Останаха им три копия: едното депозираха при адвокат, когото Брайсън познаваше лично като изключително честен човек, второто запечатаха в банков сейф, третото взеха със себе си и го скриха на тайно място на острова. Няколко вида застраховка, както ги нарече самият Ник, а Елена изрази надежда никога да не се налага да я използват.
И ето ги в днешната сутрин — Елена излиза от топлата разкошна вода, а Ник е забил глава във вестника, шумящ и потрепващ под веселия напор на топлия ветрец.
— Ще бъдеш истински свободен само когато се отърсиш от този гаден навик — засмя се Елена.
— От твоите уста звучи като че става дума за порок като пушенето — отвърна Брайсън, без да повдига очи.
— Не е много по-различно, Никълъс.
— Но пък еднакво трудно за отказ. Е, и ако се откажа, какво извинение ще имаш за сутрешните си разходки?
— Все ще измисля нещичко. Кой ще ти купува млякото или яйцата, я кажи?
— Боже Господи!
Ник се наведе още повече над вестника, сякаш недовиждаше.
— Какво има пък сега?
— Чета страница Д-16 — бизнесновините.
— Е, и какво пише?
— Малка информация, кратко съобщение за печата от корпоративния клон на „Систематикс“ в Сиатъл.
— Хей, какво става — нали Манинг е в затвора!?
— Там си е, но компанията се управлява от помощниците му. Тук пише, че Агенцията за национална сигурност току-що е получила цяла флота нисколетящи спътници — производство на „Систематикс“…
— Опитват се да не вдигат много шум, но няма как да потулят факта съвсем, нали? Къде тръгна?
Брайсън вече тичаше към бунгалото. Елена тръгна след него и вятърът почти веднага й донесе звука на пуснатия телевизор. Още един неприятен навик на Никълъс: бе поставил сателитна чиния и редовно слушаше новините на големите канали, макар и да бе обещал това да не му отнема повече от няколко минути.
Брайсън гледаше Си Ен Ен — в момента предаваха нещо за модата. Когато Елена влезе, той рече през рамо:
— Уолър не е загинал в онзи пожар. Аз разгледах докладите на Сиатълската съдебна медицина и снимките на труповете.
Всичките бяха идентифицирани, но той не бе между тях.
— Е, добре де, нали го знаем този факт вече повече от година. Какво искаш да ми кажеш?
— Казвам го, защото разпознавам неговия почерк. Той стои зад тези нови игри. Където и да се намира, където и да се е скрил, той отново движи нещата. Убеден съм.
— Вярвай в инстинктите си, моето момче, винаги съм ти го казвал — обади се глас от телевизора.
Елена изпищя и посочи към екрана, Брайсън занемя, сърцето му спря за миг, сетне затупа лудо. Лицето на Уолър запълни екрана.
— Какво става? Какво е това? — заекна Елена ужасено.
— Можете да го наречете Реална телевизия — засмя се Уолър.
— Нали обещаха да ни оставят на мира! — избухна Ник. — По дяволите, как успяваш да се включиш в индивидуален сигнал? И да прекъснеш сателитната връзка? Това е грубо нарушение… — Брайсън трескаво започна да превключва каналите с апаратчето за дистанционно управление.
Но нямаше начин! На всеки канал бе ухиленото лице на Уолър.
— Все още ми е мъчно, че не успяхме да се сбогуваме както подобава на стари приятели — рече той. — И наистина се надявам, че между нас не са останали лоши чувства, нали?
Занемял от почуда и гняв, Брайсън се огледа безпомощно. Стаята бе мъничка, напълно достатъчно за скромните им нужди, а… микроскопични технически средства за наблюдение и подслушване могат да бъдат поставени абсолютно навсякъде. Скрити, незабелязани.
— И когато му дойде времето, аз ще се обадя, Ники. Сега е може би доста рано. — Уолър се засмя, понечи да добави нещо, изглежда се отказа. — Е, засега довиждане, пак ще се видим.
— Не и ако пръв се добера до теб — ледено процеди Брайсън. — Скрили сме някои неща, знаеш, на сигурни места и няма да се поколебаем да ги извадим на бял свят.
Уолър го изгледа продължително, усмивката му изчезна.
— Добрият ученик прилича на учителя си, както би казал самият ти, нали, Тед?
Екранът изведнъж потъмня, веднага след това се появи образ от бейзболен мач.
Бе направен нов ход, засега контриран. Докога? Няколко дни наред Брайсън не можа да се успокои: изпитваше гняв и възмущение, а в същото време бе развълнуван. И как не — след толкова много години в голямата игра…
Може би Елена усещаше това, но засега си мълчеше. Продължи да излиза на сутрешните си разходки, двамата все така прекарваха повечето време на открито — или на прекрасния слънчев плаж, или във вътрешното дворче, на сянка под младите палми.