— Дьо ла Валет, ваше благородие.
— Името на жена ми беше Бошан.
— Да, това е и моето бащино име. Дьо ла Валет е името на съпруга ми.
— Вие сте омъжена? Но това е нелепо! Не ми приличате на омъжена.
— Защо? Допреди няколко минути се питахте дали не сте спали с мен. Нали бракът е именно това?!
— Е, но не само това. В никакъв случай. И къде е този ваш прекрасен съпруг? В дрешника ли се крие? Или зад бюрото ми?
— Не.
— Сигурно ме разбирате. Не съм свикнал да заварвам самотни дами в библиотеката си. Та щом има съпруг, къде е? Зад ламперията?
Внезапно Еванджелин усети, че не издържа повече.
— Може ли да седна? Прекарах доста тежък ден.
— Докато си почивате, защо не взема да потърся този ваш мистериозен съпруг?
Тя не отговори нищо, просто се отпусна в огромния кожен фотьойл до камината. Пламъците бяха утихнали. Жаравата излъчваше топло сияние. Еванджелин приглади старомодната си рокля в гълъбовосиво, очевидно скъпа, но вече поовехтяла и недвусмислено говореща, че дамата под нея е в затруднено положение. Ошар се бе засмял самодоволно, когато я бе накарал да я облече. Беше й казал, че метресата му й я е избрала. После допълни, че херцогът, бидейки човек с голям житейски опит, въпреки младостта си, веднага ще разбере каква е.
— Добре тогава — каза накрая домакинът. — Ясно, че няма никакъв съпруг наоколо. Оставил ви е сама, при това в доста незавидно положение. Та да си дойдем на думата. Аз съм човек, обкръжен от вярна прислуга, мадам. Бихте ли били така добра да ми кажете как успяхте да се настаните в библиотеката ми, без да ме уведомят за пристигането ви?
— Дойдох малко преди вас, ваше благородие. Икономът ви бе така любезен да не ме кара да чакам във фоайето. Бях много намръзнала и той направи всичко възможно да ми помогне да се почувствам по-удобно.
— Значи това е искал да ми каже Басик. „Ваше благородие, приготвил съм ви едно красиво младо парче в библиотеката, готово да ви достави всякакви удоволствия.“ Би било в негов стил, но той, разбира се, не е предполагал, че аз… Няма значение. Надявам се, че вече се чувствате достатъчно удобно. Чай? Бренди? Или пък може би нещо за ядене, сервирано в най-скъпия ми порцелан?
Беше неуловим. Изплъзваше й се. Беше тайфун, който я повлича и я очарова.
— Не, ваше благородие.
Кларъндън се настани на едно канапе срещу нея и протегна дългите си крака. Черните му ботуши блестяха. След като кръстоса ръце върху корема си, рече:
— Та кога ще благоволи да се появи този ваш съпруг?
— Той не е тук. Всъщност не знам точно къде е. Наскоро почина. Аз съм вдовица.
— Не сте ли твърде млада, за да бъдете оставена в това пренеприятно положение, мадам? — отбеляза херцогът, отпуснал се небрежно на канапето.
— Самият вие твърде рано останахте вдовец.
Думите й се нижеха спокойно и естествено.
— Останах вдовец на много по-зряла възраст. Сега съм на двадесет и осем. Смея да твърдя, че вие сте на не повече от двадесет.
— Навърших ги миналата седмица. — Сведе очи, но това изобщо не я улесни в изричането на следващите думи: — Омъжих се на седемнадесет. А вие бяхте само на двадесет и две, когато се оженихте за Мариса, нали? Самата тя пък току-що бе навършила осемнадесет.
— Добре сте информирана.
— Имам отлична памет. А и бях на вашата сватба, ваше благородие.
— Ясно. Всъщност вече започвам да си спомням. Имате ли деца?
Тя поклати глава.
— Ще ме питате ли друго? Започнах да ожаднявам.
— Разбира се, но засега нека се върнем за миг в миналото. Ожених се за Мариса преди шест години и половина. Тогава вие трябва да сте били на тринадесет.
— Да. И след сватбата повече не ви видях.
— Значи съпругът ви е мъртъв. А баща ви в Англия ли е?
„Най-сетне в свои води“, помисли си тя. И макар да знаеше, че това, което се кани да отговори, не е истина, самото изричане на думите на глас като че ли им придаваше някаква достоверност. За неин огромен ужас успя да го каже без колебание:
— Не. Почина неотдавна. Майка ми, която беше англичанка, умря преди три години. След абдикацията на Наполеон и повторното възкачване на Бурбоните на френския престол, двамата с татко се върнахме във Франция. Здравето му беше доста разклатено. Но, слава на Бога, краят му беше лек.
В действителност, в момента баща й се намираше в Париж, в една удобна стая с прислужник и готвачка. Тя бе настояла да му предоставят всички книги, които той пожелае. Мръсникът Ошар се бе съгласил! Защо да не се съгласи?! Разполагаше и с лекар, тъй като тя бе заявила, че в противен случай няма да си помръдне и пръста. Опита се да го успокои, че с нея всичко ще бъде наред.