— Ти дойде… Наистина дойде. Знаех, че той ще ме убие: Видях лодката — в нея имаше място само за още един човек. Не ме искаше за заложница. Щеше да ме убие. Буташе ме все по-близо и по-близо до ръба. — Неочаквано го прегърна през кръста. Задъхваше се. Очите й бяха като на подивяла котка. — Не исках да умирам! Тъкмо те намерих! Не можех да си представя, че ще те напусна толкова скоро!
Той все още нямаше сили да говори. Притисна я и усети ударите на сърцето й.
— След като го ритнах, исках просто да побягна, но се спънах и паднах. Той прелетя над мене.
— Знам. Всички видяхме как стана. Но вече всичко свърши. Той е мъртъв.
Еванджелин се обърна и видя поне дванадесетина от обитателите на замъка, въоръжени кой с каквото бе успял: липов клон, вила, пистолет. Госпожа Роли бе понесла чадър, Басик — един голям свещник, а Тревлин бе увил около юмрука си конски поводи.
— Благодаря от сърце на всички, че ми се притекохте на помощ!
А херцогът добави:
— Аз също ви благодаря! Еванджелин дьо Бошан скоро ще стане ваша господарка и моя херцогиня!
Избухнаха радостни възгласи. Еванджелин и херцогът тръгнаха ръка за ръка към замъка Челси.
— Дрю ме попита дали ще се оженим — каза й той. — Аз му отговорих, че чувствам това като мое задължение, тъй като без мен ти явно си абсолютно безпомощна. При което той имаше наглостта да се задъха от смях. И май извика следното: „Безпомощна? Как пък не безпомощна!“ Тогава го цапардосах с юмрук по рамото, след което той благоразумно се опита да си придаде по-сериозен вид. После и аз се съгласих, че не си чак толкова безпомощна, но със сигурност не можеш да вървиш сама по правия път. Бе принуден да се съгласи с това, но отбеляза все още през смях, че Военното министерство ще бъде много доволно.
Когато влязоха в гостната и затвориха вратата, херцога тя прегърна и дълго мълча, заровил лице в косата й. Накрая каза:
— Утре ще заминем за Лондон и ще се оженим веднага щом баща ти пристигне от Париж. А сега трябва да говорим със сина ми.
— Да. Ще му обещая да му позволя да ме преследва, ако ни даде благословията си.
— Съмнявам се, че ще бъде кой знае колко изненадан…
Херцогът отвори вратата, за да извика сина си, и точно в този момент по коридора се появи Елън, с вдигнати ръце. Едмънд казваше зад нея:
— Продължавай да вървиш, Страшни Том, иначе ти се пише най-лошото. Чакай малко да обера парите на тези пътници.
Херцогът се засмя.
— Сега какво си, Едмънд — частен детектив или разбойник?
— Имам голямо призвание, затова съм и двете!
— Баща ми ще се влюби в него — отбеляза Еванджелин.
— Повече ме притеснява дали ще ни даде благословията си.
— Защо да не я даде? А, да, отчуждението между семействата. Няма ли да ми кажеш най-сетне причината?
— Сега вече това изглежда твърде смешно, но ще ти разкажа. Всичко стана заради зестрата на Мариса, по-голямата част от която се предполагаше, че са бижута. Те се оказаха обаче фалшиви. Чичо ти не искаше и да чуе. Обвини баща ми, че ги е откраднал. Имах чувството, че татко ще получи удар. От този ден нататък той скъса всички връзки между семействата Кларъндън и Бошан. Твоят баща, разбира се, взе страната на брат си, поради което цели шест години не зърнах това изключително сериозно момиче с полуфренски произход.
— Е, сега го имаш за цял живот! Но не мисля, че трябва да се притесняваме за реакцията на баща ми. Той ще бъде толкова щастлив, че и двамата отново сме в безопасност, че ще те целуне и ще ти прости, че си един отегчителен англичанин.
— Отегчителен англичанин е безсъмнено за предпочитане пред достопочтения, божествен и непрежалим тъпанар Андре.
— Чуваш ли! — засмя се Еванджелин и протегна ръце, за да прегърне Едмънд.
— Ева, струва ми се, че татко всеки момент пак ще ти захапе ухото!