— Нямах пари. Маргьорит остана във Франция.
— Ясно.
Отново се бе превърнал в студения учтив благородник. Седеше втренчен в пламъчетата, които от време на време литваха от тлеещите въглени в камината. Изглеждаше така, като че ли всеки момент ще задреме.
Ако имаше в ръцете си камък, щеше да го захвърли по него. В следващия миг Еванджелин скочи и грабна пелерината си. Очевидно той не проявява никакъв интерес към нея. Изобщо не му пукаше дали ще умре насред пътя, или ще хване пневмония.
Бе си позволила да наруши усамотението на един арогантен мръсник! Единственото, което искаше сега, бе да напусне проклетия му замък и никога да не се връща.
Ала не можеше.
Пое си дълбоко дъх и се овладя.
— Гладна съм. Преди да ме изхвърлите, може ли да хапна нещо? В кухнята, при божествената ви готвачка.
— Засега изяжте кифличката, от която не можете да откъснете поглед — херцогът бавно се изправи.
Еванджелин осъзна, че се взира в снежнобялото му копринено шалче на врата. Тя бе висока, много по-висока от всички други жени, които познаваше. Томи Баркли като дете я наричаше „върлина“. Но когато вдигна глава и погледна херцога в очите, се почувства смешно ниска. Усещането бе много странно. Той я съзерцаваше замислено, с поглед, който все още й бе много трудно да разгадае.
Не отронваше и дума. Просто стоеше и я наблюдаваше.
Всичко свърши. Беше се провалила.
Завладя я ярост. Изпъна рамене, стегна се и заяви:
— Ясно. Не съм чак толкова гладна. И не желая онази кифличка. Тръгвам си.
Той обаче я сграбчи за лакътя с големите си ръце и меко каза:
— Ще ви нахраня, макар че не смятам, че онази кифличка ще задоволи лакомията ви. Май искате месо и зеленчуци?
Направи пауза, после добави:
— И все пак не мога да повярвам, че млада дама като вас е пропътувала целия този път от Франция дотук без придружител.
— И е какво щях да му платя на този придружител? С ботуша си ли?
— Ако аз бях придружителят, щях да поискам да ми платите и с двата си ботуша, както и с възможността да се възползвам от вас.
Не можеше да повярва, че я бе обидил така. Очите й си смениха цвета от наситено кафяво в светло уиски. Това го зашемети.
— Аз съм вдовица, ваше благородие — изрече го много бавно, — а не уличница.
— Знам го, по дяволите! — И все пак не се извини, а само каза: — Ще извикам икономката Роли да ви настани. А с Едмънд ще се запознаете утре сутринта. Имате ли някакъв багаж?
Очевидно все още се колебаеше. На негово място тя би реагирала по същия начин. В крайна сметка се отнасяше за сина и наследника му, когото той толкова обичаше.
— Само един куфар. Оставих го при Басик. — Не издържаше повече. — Не съм дошла да прося за помощ. Дойдох, за да предложа услугите си като бавачка. Единственото, за което моля, ваше благородие, е почтена работа. Няма да ви открадна среброто. Напълно отговорна съм, кълна се! Няма да останете разочарован.
Тонът й бе отбранителен. Не приличаше много на бавачка. Или поне не приличаше на неговата собствена бавачка, госпожа Такър, която го притискаше към масивната си гръд, пееше му, удряше го през пръстите, когато заслужаваше, и го обичаше до сетния си дъх преди десет години.
Възнамеряваше да остане цяла вечер в самота и да се отдаде на гнева в душата си и на абсолютната безпомощност пред факта, че мръсникът, който уби Роби Фарадей, е все още на свобода и се присмива на всички. Ала вече мисълта за самотна чаша бренди съвсем не го привличаше.
Не можеше да я остави да вечеря уединена в стаята си. Щеше да бъде изключително невъзпитано от негова страна. А май и нямаше нищо против да вечерят заедно.
— Знам. — Каза го след дълга пауза. Изобщо не си спомняше последните й думи. Като че ли обаче звучаха изключително жално. Прокара пръсти през косата си. — Проклятие!
— Боже мой, не съм предполагала, че ще ви разстроя толкова, ваше благородие!
От нея бликаше остроумие — поне когато не изпитваше ужас, че ще я изрита. Дори се опитваше да го надприказва с хапливия си език още от мига, в който бе прекрачил прага на библиотеката.
— Имам предвид благоприличието, мадам. Майка ми е в Лондон. Тук няма никой, който би могъл да пази доброто ви име.
— Но това няма никакво значение! — усмихна се тя. — Аз съм вдовица, ваше благородие, а не някое младо момиче, чисто и невинно, с надежда за богат съпруг. А и в известен смисъл съм ваша роднина. Никой не би и допуснал, че ще се държите с мен непочтено.
— Явно изобщо нямате представа за репутацията ми, мадам.
— Напротив, чувала съм много пикантни истории за вас. Но, както вече казах, аз съм вдовица, зряла жена, която не би представлявала никакъв интерес за никого.