Двамата мъже зад нея също запяха. Гласовете им бяха високи и кристално чисти като на момченца, а латинският им — безупречен и красив. Песнопението им отекна в подобната на монашеска килия стаичка.
Еванджелин се стресна и се събуди. Сърцето й лудо биеше, лицето й бе обляно от пот, а дишането й — толкова неравно, че едва не се задави.
Сън.
Само сън. Но по-голямата част от него наистина се бе случила. Защо обаче бе сънувала, че Ошар и копоите му пеят на латински? Нищо не бе разбрала от думите, а вероятно именно в тях се криеше посланието на съня. Сега нямаше никаква представа какво й предстои.
Сън…
Еванджелин тръсна глава и отметна завивките си. Трябва да се справи! Защото, ако не успее, баща й ще умре. Засега поне бе преодоляла най-голямото препятствие — херцогът я бе приел и приветствал като член на домакинството на замъка Челси. Спектакълът сътворен от Ошар, бе започнал и никой, включително и тя самата, не можеше да предотврати участието си в него.
Утринното слънце блестеше ярко в прозорците на спалнята й. Огънят в камината не беше запален, но и нямаше нужда от него. Беше толкова топло, че сякаш само за една нощ лятото беше дошло. Еванджелин си спомняше подобни зими от детството си в Англия. След проливните дъждове, смразяващите студове и снежните бури понякога настъпваха толкова топли дни, че човек започваше да мечтае за горещини и зеленини. Вдигна глава и погледна към голите клони на брястовете. Зимата си беше тук.
И на нея й предстояха толкова много неща… Най-важното бе да се сприятели със сина на херцога. Ако той още от пръв поглед не я хареса, свършено е. Спомни си как изтъкна този довод пред Ошар, на което той й се бе заканил с пръст: „В такъв случай, скъпа, предлагам ти да се подготвиш за погребението на баща си. Единственият проблем ще бъде, че никога няма да можеш да откриеш тялото му.“
Облече се и се приготви да излезе от спалнята. Точно в този момент дочу тежки тътрещи се стъпки, които приближаваха все повече към вратата й.
Заля я вълна от неистов ужас. Все още не можеше да се освободи от образите и гласовете на двамата мъже, които бяха нахлули в дома им и отвлекли нея и баща й. Дебелият се казваше Бирон. На другия не помнеше нито името, нито лицето, — само гласа му. Имаше излъчване на невестулка и приличаше на човек, който не е казал добра дума на никого през целия се живот. Поне не бяха причинили нищо лошо на двамата им прислужници — Маргьорит и Жозеф. Просто ги бяха оставили да се взират в недоумение през прозорците на гостната с измъчени и изпити под светлината на свещите лица. Нея я бяха хвърлили в едната карета, а баща й — в другата. Призори бяха пристигнали в Париж. После онази стаичка…
Толкова бързо… Толкова бързо и невъзвратимо се бе променил животът й…
Държеше се като глупачка. Нали сега се намираше в Англия, в спалнята си в замъка Челси, и никакви мъже не дебнеха пред вратата й, за да я завлекат нанякъде! Еванджелин бързо щипна бузите си, за да възвърне цвета им. После потупа до скука изрядното копче на тила си и извика на перфектен ясен френски:
— Entrez!
Чу как някой отвън промърморва нещо и повтори на английски:
— Влезте!
Мърморенето продължи. Недоумяваща, Еванджелин отвори вратата.
На прага стоеше една старица в красиво тъкана тъмносиня рокля, стегната към мършавата й талия по модата на миналия век. Лицето й приличаше на блед пергамент, а гърбът й бе приведен от тежестта на годините. Доста оредялата й бяла коса бе вдигната на малко кокче и под нея прозираха петна от розовия й череп. Стигаше й едва до брадичката. Изглеждаше толкова крехка, че всеки момент можеше да се разпадне. Когато вдигна глава и я погледна, Еванджелин видя, че красивите й сини като лятно небе очи излъчват мъдрост, интелигентност и едновременно с това — младежка енергия.
Някоя побъркана пралеля, която херцогът крие на тавана? Еванджелин си помисли, че няма да е зле да има готовност да задържи старата дама, ако тя все пак реши да се разпадне пред очите й.
— Аз се казвам Еванджелин. А вие коя сте?
Старицата не пророни и думица. Стоеше, втренчена в момичето, с леко наклонена наляво глава като любопитно врабче.
— Мога ли да ви помогна с нещо, госпожо? Ако сте се изгубили, опасявам се, че съм безсилна. Пристигнах в Челси едва вчера следобед.
— О, знам къде съм и знам коя си, малка девойко. Ти си братовчедката на нейно покойно благородие. Вече си пораснала.
Гласът й бе мек и нежен, с напевен шотландски акцент. Звучеше като музика.
— Е, не съм точно малко девойче — усмихната отвърна Еванджелин. — Баща ми ме нарича „моето голямо момиче“. Бихте ли желали да седнете, госпожо? Мога да позвъня да донесат чай?