— О, не, аз не кусвам тази проклета отвара. Пия само чай от прецедени борови кори с цвят на охра. А ти си наистина височко момиче. Май си мислиш, че ей сега ще се разпадна на килима, а, девойче?
— Искрено се надявам, че това няма да се случи. Седнете, моля ви! Кажете ми коя сте и какво мога да направя за вас.
— Аз съм госпожа Нийдъл. — Очевидно очакваше Еванджелин да знае много добре с кого си има работа.
— Здравейте, госпожо Нийдъл! Радвам се да се запозная с вас.
— Не си красива като нейно блаженопочившо благородие, ама имаш повече характер от онази хитра малка кокошка, на която мозъкът й надали щеше да се събере в напръстник. И този пламък в очите! Умни очи… Не като на нейно благородие — буреносни и гневни всеки път, когато не ставаше нейната. Дребна душица беше: ту разглезена, намусена и капризна, ту хитра чаровница и съблазнителна, която си играе с момчето ми. Жалко, че се опита да го измами и да му причини такава мъка само защото се ужасяваше да не умре, ако роди още едно бебенце. Накрая пак си умря де… Да, а тази брадичка — силна и волева. Даваш много и искаш да получаваш много. Какво ще кажеш, девойчето ми?
След цялата тази тирада на шотландски диалект, Еванджелин зададе въпроса, който я притесняваше най-много:
— Какво искате да кажете с това, че имам пламък в очите?
Старицата се разтресе от смях.
— О, малко девойче, няма да знаеш, докато той не сложи ръцете си върху теб. Щом веднъж това стане, ти вече няма да си същата. Ще бъдеш едновременно изгубена и намерена, точно както трябва да е, само че още не е било за моето момче.
— Госпожо Нийдъл?
Госпожа Роли стоеше на прага с ръце на кръста и изражението й беше такова, като че всеки миг щеше или да припадне, или да повърне. Днес беше в рокля с цвят на нежна лавандула, с по-тъмни дантели на китките и на врата. Разкошната й коса бе вдигната високо. Халката й с ключовете изглеждаше дори още по-блестяща от вчера.
— Госпожо Нийдъл, какво правите тук?! Това е братовчедката на негово благородие, мадам дьо ла Валет. Все още е много рано. По това време вие би трябвало да сте в стаята си и да си почивате!
Еванджелин вече не искаше да пуска старицата да си ходи — не и преди да е разбрала напълно каква е тази работа с пламъка в очите. Ала очевидно засега нямаше да узнае нищо повече.
— Ти ли си, Клоринда? Винаги си пъхаш носа, където не ти е работа. Имам да си поговоря още малко с момичето. Тя е идеалната, не мислиш ли? Аз чаках ли чаках и все казвах на нейно благородие, а тя само поклащаше глава. Съмняваше се. Но тя дойде! Точно както си и знаех, че ще стане!
— Госпожо Нийдъл, мадам трябва да закуси. Вероятно ще може да ви посети по-късно.
— Всъщност, госпожо Роли, аз изобщо не съм гладна, пък и ние тъкмо…
— Не, девойче, ти си върви с Клори да не се притеснява. Всичко ще бъде добре, ще видиш. Знам, че се страхуваш, но всичко ще се нареди. Обещавам ти. Вече съм го видяла. Ти и моето момче се смеете. Това е на добро.
Еванджелин се втренчи в нея като хипнотизирана. Тази луда старица знаеше, че се страхува? Но откъде? И откъде беше толкова сигурна, че всичко ще бъде наред? Тя и нейното момче се смеят? Глупости! Бръщолевения на побъркана бабичка. Вече нищо не можеше да бъде наред. Единственото, на което се надяваше, бе да спаси баща си. Ако Ошар й позволеше…
А всичко останало бе предателство.
— Ей сега идвам! — С тези думи Еванджелин се обърна към госпожа Роли, а на старицата каза: — Може ли да ви придружа до стаята, госпожо Нийдъл?
Странната дама се засмя дрезгаво и махна с малката си ръка, набраздена от изпъкнали вени.
— Не, момичето ми. И сама ще се затътря до Северната кула. Ти не се тревожи за нищо. Ама за нищо, чуваш ли!
— Хайде, госпожо Нийдъл — намеси се икономката, забелязвайки пребледнялото лице на Еванджелин, — нали не искате да притесните мадам? Тя все още не ви разбира. Дайте й малко време.
— Времето бърза. Трябваше да дойда сега, а ти си гледай твоята работа, Клори. Е, вече можеш да заведеш малкото ми момиченце долу на закуска.
Старицата затътри крака навън, но внезапно се обърна, втренчи се в Еванджелин и каза:
— Ти скоро ще дойдеш до Северната кула. Сигурна съм, че единствените ти спомени от братовчедка ти са от детството. Но сега си си у дома, точно както се надявах. Ще си поговорим, момичето ми. Да, има много неща да си кажем, и то скоро. Остава толкова малко време.
— Ще дойда — отвърна Еванджелин.
Стоеше като закована и не откъсваше поглед от отдалечаващата се фигурка, която бавно и болезнено напредваше по дългия коридор. Тръпки полазиха по цялото й тяло.