— Съжалявам, госпожо Роли! — Успя да имитира една измъчена усмивка. — Просто си мислех за нещо друго, нещо, което ми се случи във Франция. Простете разсеяността ми. Кой е онзи благородник с огромната бяла перука? — Сочеше към голям портрет в тежка златна рамка, рисуван в началото на миналия век.
— О, това е четвъртият херцог на Портсмут — Еверет Арисдейл Челси. Чувала съм, че бил много необуздан. Твърде красив, ако ме питате. Всички момичета припадали по него. Е, вече повечето от копелетата му са мъртви.
Еванджелин изобщо не се вълнуваше от четвъртия херцог на Портсмут, а от настоящия, който също бе твърде красив. Чувстваше болезнено присъствието му във всеки един миг не само защото се ужасяваше, че той няма да й позволи да остане, а и защото я гледаше така, както само още няколко мъже я бяха гледали, най-вече граф дьо Пуий. С тази разлика, че погледът на херцога изобщо не я дразнеше. Напротив — караше я да чувства странно затопляне на места, на които досега не бе обръщала никакво внимание и леко губеше равновесие, но тъй като това бе постоянното й състояние от една седмица насам, изобщо не го намираше за странно. Ала затоплянето бе нещо съвсем ново и необяснимо. Знаеше единствено, че й харесва.
Бе изиграла наложената си роля. Бе парирала въпросите му с наизустените си отговори.
Настроенията му се меняха изключително бързо — от арогантна надменност, която безспорно му беше вродена, до хладна учтивост, когато се затваряше дълбоко все бе си.
Но тя трябваше да успее! Нямаше друг избор.
Грациозните движения на госпожа Роли и веселото й бъбрене й действаха успокояващо. Минаха по дългия, покрит с килим коридор на западното крило и се озоваха пред широкото стълбище, което се виеше величествено чак до най-горния етаж. Еванджелин последва икономката през просторното фоайе в италиански стил, над което на сребърна верига висеше масивен полилей. Прекосиха и официалната трапезария и влязоха в малка осмоъгълна стая, през чиито широки стъкла нахлуваше ярката светлина на утрото. Нямаше нито тежки мебели, нито тъмна ламперия — само една малка масичка, а боядисаните в бледожълто стени създаваха усещане за спокойствие й простор. Някои прозорци бяха отворени и нежният топъл бриз издуваше ефирните пердета.
Еванджелин се закова и възкликна:
— Но тук е прекрасно!
— Много ви благодаря. Несъмнено и майка ми ще оцени признанието ви. Именно тя поръча да направят стаята по този начин преди двадесет години.
Стресната, Еванджелин потърси с поглед херцога. Оказа се седнал в единия край на малката маса е вестник в ръце, който вече сгъваше. Носеше светъл кожен жакет и великолепни плетени бричове за езда. Тъмната му коса беше разрошена, а лицето му — свежо и леко загоряло от слънцето. Очевидно допреди няколко минути беше яздил по крайбрежните скали.
Той безспорно бе най-прекрасният мъж, когото бе виждала през живота си, макар че нямаше много опит. Вероятно лондончани биха го засенчили с красотата си, но Еванджелин дълбоко се съмняваше.
Изведнъж осъзна, че се е втренчила в него, и бързо сведе поглед към пантофите си.
— Да не би да има някакъв проблем, мадам?
„Ти си проблемът. Боли ме, когато те погледна. Още от дете не мога да те забравя. Надявах се, че сега ще изглеждаш по-различно… Изгубих си ума по теб.“
— Не, няма никакъв проблем, ваше благородие. Просто се отнесох.
Стори й се, че той се изсмя. Внезапно си спомни как преди години бе завидяла на Мариса и на късмета й, че го е спечелила. Но май не бе извадила чак толкова голям късмет. Умря, току-що навършила двадесет. Нещастен случай, или поне така й бяха казали.
Отправи му предизвикателен дяволит поглед, който бе изчаквал дълбоко в душата й да се появи той, за да излезе наяве. Разбра, че му хареса. Сви рамене — ситуацията беше безнадеждна. Забеляза, че й се усмихва разбиращо, като че ли знаеше какво си мисли. Дяволитата й усмивка стана още по-многозначителна.
— В интерес на истината, смятам, че изглеждате великолепно.
Кларъндън се облегна и скръсти ръце на гърдите си.
— Малко френска откровеност! Благодаря ви за комплимента. Ако бях дама, щях да изпърхам с клепки и дави помоля да споделите мнението си в по-големи детайли, но уви! Тъй като съм джентълмен, трябва да се задоволя и с това. Макар че много ми се ще да знаех подробностите.
Дяволитата й усмивка угасна.
— Смутих ли ви? Да, доколкото виждам вратът ви започва дискретно да се изчервява. Хайде, елате да седнете. Госпожа Дент ни е приготвила закуска, след която ще се чувстваме нашишкавели като евнуси.