Огромен черен жребец с широка бяла ивица в средата на муцуната се появи като вихър от конюшните и се изправи на задните си крака. Някакво притеснено ратайче се опитваше да го обуздае. Животното беше високо поне седемнадесет педи. Изглеждаше величествено и отлично го съзнаваше. Отметна глава и шумно изпръхтя. На Еванджелин това й прозвуча като предизвикателство. Херцогът се засмя и се отправи с широки крачки към коня си.
— Невероятен е!
— Да — кимна Маккоумър, без да откъсва очи от господаря си, когото Императора се опитваше да отблъсне назад с мощната си глава. — Жребецът е много добро момче. С характер. Негово благородие би убил човек заради него. Баща му му го подари преди четири години.
— А той беше ли добър човек?
Дори и да сметна въпроса за странен и прекалено личен, Маккоумър с нищо не го показа. Само се почеса по главата и отвърна:
— Да, старият лорд беше огромен и силен мъж. Обичаше живота и семейството си повече от всичко на света. Не трябваше да умира толкова рано. Много нелеп нещастен случай. Опита се да възпре двама приятели да не се дуелират, а загина той.
— Но това е ужасно! И какво стана после?
— Господарят — Маккоумър кимна към херцога, — отиде да се срещне с въпросните приятели. Ала незнайно защо те напуснали Англия само три дена след нещастието. Оставили семействата си тук и се изпарили. Чух господаря да казва на нейно благородие майка си, че му се иска да ги застреля и да ги захвърли в някоя канавка. Все пак направи всичко възможно да изгубят онова, което е най-важно за тях. А-а, ето я и старата Бискит.
„Боже мой, да убият баща ти по толкова нелеп начин!“ Запита се какво ли би направила тя на негово място. После вдигна глава и видя пред себе си една кротка стара черна кобила с буйна грива, хлътнал гръб и благородни очи, която меко пръхтеше.
Представи си двата коня един до друг: единия — буен и своенравен, а другия — кротко пристъпващ и помахващ с опашка. Това я разсмя.
— О, не, Маккоумър, не и скъпата Бискит! Това би било кощунство! Нямате ли някой кон с достатъчно характер и дух, който да подхожда повече на Императора?
Херцогът, който в този момент едва не бе съборен в храстите от темпераментния си жребец, извика:
— Маккоумър, доведи й Доркас. Ще изпробваме куража й.
Доркас се оказа кадифена дореста кобила с лукави кафяви очи. Беше много по-ниска от Императора, но имаше силни крака, широк гръден кош и горда осанка. Еванджелин си пое дълбоко дъх. Може би реагира малко прибързано. Не бе яздила, откакто с баща й се бяха върнали във Франция. Вдигна поглед към ясното небе. Усети как тилът й се навлажнява. Отправи кратка гореща молитва.
Херцогът се приближи. Императора го следваше, дъвчейки парченце ябълка. Помогна й да възседне Доркас. Еванджелин се втренчи в чакълената алея, която й се стори на страховито огромно разстояние от очите й. Всъщност никога не се бе считала за опитна ездачка. Така че ситуацията се очакваше да й донесе интересни преживявания. Дано не и счупен врат. Сграбчи здраво юздите, защото знаеше, че и при най-малката възможност кобилата ще я хвърли.
Панзи беше шотландско пони с дълъг златист косъм. След година вече щеше да бъде малко за Едмънд, който поне в него не се целеше. Херцогът поведе малката кавалкада по оградената с липи алея към горичката на север от замъка. Заобиколи я и пое на изток, успоредно на брега. Минаха покрай множество васални ферми, чиито оградени парчета земя превръщаха местността в шарен юрган.
— Татко, хайде да слезем към плажа! Да покажа на братовчедката Ева лодката си. Искаш ли да я видиш, Ева? Кажи „да“, моля те!
— Да, разбира се. Моля ви, ваше благородие!
В същия момент Еванджелин си мислеше, че трябва да опознае много добре заливчето и целия терен между него и замъка. Не знаеше кога точно Ошар ще изпрати някого, но бе сигурна, че ще е скоро. Потънала във всичко това, тя дръпна силно юздите на Доркас. Кобилата изпръхтя, вдигна глава, изправи се на задните си крака, а после се приземи така рязко, че едва не изби зъбите й. Минаха няколко секунди, докато успее да я овладее.
— Еванджелин, внимавайте!
— Просто се бях замислила за нещо, ваше благородие.
Ако си спомняше правилно указанията на Ошар, пещерата се намираше точно в това заливче, в южния му край, малко преди вдадената в морето ивица суша.
— Хайде, Едмънд! — Еванджелин насочи Доркас към скалата.
Пътеката към брега изобщо не беше стръмна. Широка и добре отъпкана, тя се виеше зигзагообразно надолу. Очевидно бе много стара. Може би направена още от някой древен друид… Обърна се и погледна назад към замъка, опитвайки се да прецени разстоянието. Беше не повече от осемстотин метра. Теренът не криеше опасности. Значи ще може спокойно да се движи по него, без риск да се нарани.