Тя се усети и замръзна.
— Аха! — кимна баща й.
Еванджелин му отправи леко глуповата усмивка, сключи ръце и побърза да допълни:
— Истината е, че трудно намирам думи, когато говоря за него.
— Вероятно искаше да кажеш, че в горкия Анри няма нищо английско.
Мосю дьо Бошан се вгледа замислено в дъщеря си с красивите си и изразителни сиви очи. Душата му се изпълни с безпокойство. В този момент си даде ясна сметка, че Еванджелин никога няма да свикне с неговата родина. Само ще се преструва — заради него. И накрая ще се примири. Нали и самият той се бе предал и се бе примирил с Англия?
— Татко, много съжалявам! Но предпочитам да напусна този свят като съсухрена стара мома, отколкото да се омъжа за Анри Моро. Да не говорим пък за Етиен Дедард и Андре Лафей! Невероятни мазници! Когато говорят, изобщо не те поглеждат в очите. Съвсем не са по мой вкус. А и политическите им възгледи… Как само говорят за краля.14
Еванджелин сви рамене по толкова типично галски начин, че предизвика незабележима усмивка върху устните на баща си. Този жест определено не се дължеше на английския й произход.
— В последно време нещата доста се промениха, дъще. След завръщането си във Франция Луи не се държи достойно. Колкото и да ми е неприятно, трябва да призная, че много французи се чувстват предадени от непрозорливостта му.
— Не мисля, че французите имат кой знае какви основания за претенции. Самите те са толкова дребни душици, че непрекъснато се заяждат един с друг. И на всичко отгоре имат безочието да се подиграват на англичаните, които ги спасиха! — Еванджелин разтри челото си. — Съжалявам, татко, просто съм много уморена. В такива моменти езикът ми не винаги се подчинява на разума. Държа се непристойно. Прости ми.
Мосю дьо Бошан стана, приближи се до дъщеря си и я вдигна от стола. Вгледа се в кафявите й очи. Очите на Клаудия — огромни, изразителни и толкова дълбоки, че един философ би могъл да открие в тях много отговори. После я потупа по рамото и я целуна леко по двете бузи — това си беше техен ритуал.
— Красива си, Еванджелин. А душата ти е още по-красива от лицето.
— В сравнение с теб съм само една безлична, сива птичка.
Бошан й се усмихна в отговор и леко погали бузата й с кокалчетата на пръстите си.
— Освен това си прекалено привързана към флегматичните безстрастни англичани. Всъщност те са нация, сред която човек би могъл да се чувства много спокоен, стига да няма нищо против тежката храна и отегчителните разговори.
— Значи обичаш само френската половинка в мен, така ли? Доколкото си спомням, мама никога не е била отегчителна.
— В теб обичам всичко, ma fille. Що се отнася до скъпата ти майка, убеден съм, че носеше душа на французойка. Тя ме обожаваше… Ала май се отклонявам от темата. Вероятно просто трябва да приема факта, че ти си повече англичанка, отколкото французойка. Искаш ли да се върнеш в Англия, Еванджелин? Не съм сляп и много добре виждам, че откакто дойдохме тук, не си щастлива.
Еванджелин го прегърна силно, опряла буза в неговата — беше много висока за жена.
— Татко, мястото ми е тук, при теб. Ще свикна. Но няма да се омъжа за Анри Моро.
Внезапно някой затропа силно по тежката врата на къщата, сякаш я риташе с ботуши. После долетя писъкът на Маргьорит. След него и уплашеният вик на Жозеф. Още един писък. Удар — като че ли събориха някого на земята. Висок мъжки глас.
— Не мърдай оттук — прошепна мосю дьо Бошан и се втурна навън.
Дъските на коридора проскърцваха под тежките ботуши. Отнякъде изникнаха двама мъже с огромни наметала. Имаха пистолети.
Единият, с хлътнало и брадясало лице, пристъпи напред и се втренчи в Еванджелин. Очите му зашариха по гърдите й, а после и по корема. Обзе я неистов ужас.
— Погледни я! Ошар ще бъде много доволен.
Другият, който бе дебел, с бледо подпухнало лице, се втренчи също в нея. Тогава Гийом дьо Бошан изрева, измъкна пистолета си и го заби с все сила в огромния му корем.
— Само да си я докоснал, свиня такава!
Черният отвърна на удара. Еванджелин се втурна към баща си и се опита да го хване, докато той падаше на пода в безсъзнание. Не успя. Човекът с хлътналото лице отново вдигна пистолета. Тя закри с тяло главата на баща си.
14
В този междинен период, както и до края на властването си през 1824 г. Луи XVIII разочарова много свои привърженици и се прославя с изключително реакционното си управление, подкрепян от ултрароялистите. — Б.пр.