Дебелият, който все още се държеше за корема и едва си поемаше дъх от болка, простена:
— Недей! Не го удряй втори път! Няма да ни бъде от полза, ако умре.
— Но този мръсник те удари!
— Ще го преживея.
— Старецът ще си плати някой ден! — закани се черният и се обърна към Еванджелин.
Ошар му бе обяснил значението на страха. Затова той се втренчи в гърдите й и бавно изрече:
— Събличай веднага тази нощница! Бързо, да не ти помогна аз!
Трета глава
Замъкът Числи
близо до Дувър, Англия
Противният дъжд най-сетне бе престанал. И сега късното следобедно слънце светеше необичайно ярко. Чайките кръжаха във весел танц над океана, който се плискаше на по-малко от стотина метра. Бризът довяваше на талази мириса на море.
Ричард Челси Сейнт Джон Кларъндън, осми херцог на Портсмут, насочи дорестите коне по чакълената алея към родовото си имение, замъка Челси — стара постройка от сив камък, която бранеше тази част от южния английски бряг вече четиристотин двадесет и две години. Спря пред огромния вход с колоните. Една чайка прелетя над главата на Джон и херцогът се засмя, забелязал ужаса, изписан в красивите очи на животното.
— Спокойно, юнак! — извика той и скочи от кабриолета.
Главният коняр Маккоумър стоеше и наблюдаваше конете с любов. После потърка мазолестите си ръце и пое поводите.
— Бяхте ли добри, момчета? — Погали първо Джон, а после Бенджамин, подаде им по парченце ябълка и започна да им разказва за родословието им, чистокръвно и неопетнено от поне петстотин години насам.
— Разчеши ги хубаво, Маккоумър! — усмихна се херцогът. — Днес се потрудиха добре. Чудя се защо ли чайките станаха толкова агресивни изведнъж?
— Иде буря!
— Току-що отмина една.
— Ами, първо е зима, второ сме в Англия, ваше благородие. А пък чайките може и да са надушили контрабандисти.
— По тези краища не сме ги имали вече петдесет години. Май нещо не си добре, Маккоумър. Грижи се за себе си. Басирам се, че си го прихванал от Джунипър, който ще направи най-хубаво да си лежи завит в леглото и да не мърда никъде.
— Как да прихвана нещо от този червей, когато никога не се приближавам до него?!
Лакеят Джунипър и Маккоумър се мразеха — херцогът така и никога не разбра защо. Омразата им очевидно беше стара, упорита и неизлечима — чувство, на което човек не можеше да не се възхити.
— Все пак внимавай с проклетия пудинг.
— Да, ваше благородие! Ама истина е, дори и кихавица не бих прихванал от този никаквец. Да говори таквиз неща за майка ми!
И конярят продължи да изстрелва по хиляда думи в минута, докато водеше любимите си жребци към импозантните конюшни в северната част на огромния двор, които бащата на херцога бе разширил преди тридесет години.
Слънцето вече залязваше. Вятърът се усилваше. Студът бавно се завръщаше. Херцогът вдиша дълбоко соления въздух и отправи поглед към отиващото си огнено кълбо, което не се бе показвало от три дена.
Изневиделица пред него изскочи Джунипър. Трябваше да е в леглото, а той тичаше като луд и пурпурната му ливрея се развяваше.
— Ваше благородие! Тук съм! Боже мой, нарочно помолих Басик да ме уведоми, когато пристигнете. Но очевидно той харесва повече Маккоумър. И аз закъснях! О, боже, взел е жребците, нали? Взел е моите момчета!
— Да, но няма да им направи нищо лошо. Връщай се в леглото, Джунипър. Имай ми доверие — конете ще бъдат добре. А ти няма да си показваш носа навън, докато не спреш да кашляш.
Джунипър преглътна, закашля се и отново преглътна.
— Не е нищо особено, ваше благородие — отвърна той, отправил взор към конюшните, където дорестите жребци лудуваха щастливо зад онзи мошеник Маккоумър.
— Нямам желание все още да те погребвам, Джунипър. Махай ми се от очите!
Ала Джунипър продължи да гледа с надежда към херцога — красив млад мъж, който май не бе боледувал от нищо, освен от препиване на бренди. За него беше нещо съвсем естествено да се вози в открит кабриолет, дъждът да плющи отгоре му, а морските ветрове да свистят в гъстата му коса. Ако Джунипър стореше нещо толкова неблагоразумие тутакси щеше да се озове на два метра под земята, с камък върху главата и маргаритки, посадени над корема.
Въздухът и сега бе достатъчно влажен. Вятърът направо пронизваше. Той потрепера.
— Заминавай! — повтори херцогът.
— Да, ваше благородие! О, забравих да ви дам това. Донесе го преди час един от онези мъже, които работят за вашия приятел лорд Петигрю.