— О, добрият иконом не би позволил под носа му да се извършват убийства.
— Не ви съветвам да разчитате много на това.
— Той е удивителен! Ако носеше бяла роба, щеше да прилича на библейски пророк.
— Но не е. От него се очаква само да пази моите владения. Та, коя, по дяволите, сте вие? Как се вмъкнахте тук?
Тя не отговори, а продължи да си стои там — като призрак с черно наметало. Постепенно гневът започна да измества изненадата му. Бе мечтал да остане сам, а някаква непозната особа се бе промъкнала в библиотеката му.
Усети как ръцете го засърбяват. Внезапно всичко му се изясни.
— Главата на Басик ще изхвърчи заради това! Проклятие! Входът за прислугата е в северното крило. Ако искаш да запазиш работата си в Челси, съветвам те в бъдеще да използваш именно него и да не припарваш в тази част на замъка! Кажи на Басик, че не желая да те интервюирам. Махай се! Веднага! Искам да остана сам!
— Интересни неща казахте. Чух всичко, но не ви разбрах напълно. Бихте ли повторили? Но този път ви моля да сведете мисълта си само до най-важното.
Тази жена имаше безочието да звучи едновременно развеселена и обидена. Но като че ли в тона й преобладаваше иронията? Ръцете го засърбяха отново.
Изпъна рамене и като че ли се извиси още повече — същински господар в най-заплашителния си вид. Беше видял да го прави дядо му, а на баща му се удаваше най-добре. Заел родовата поза, херцогът заговори с ледено надменен тон:
— Достатъчно, момиче! Изнасяй се моментално оттук! Не желая да бъда притесняван, без значение какво би могла да ми предложи една проститутка. А икономът ще трябва да отговори на доста въпроси.
— За първи път през живота ми ме наричат проститутка. Винаги ли сте толкова груб? Или просто това се дължи на факта, че е сряда — може би средата на седмицата ви обижда по някакъв начин? Или е от времето? Аз самата си отдъхнах, когато дъждът спря. Имах чувството, че ако бе продължил, щях да се превърна в желе.
— Млъкни, по дяволите!
Тя замълча, но не свали поглед от него. Молеше се да не го е преценила погрешно.
Тогава нещо неочаквано като че ли просветна в съзнанието му. Беше се превърнал в затворник на чернилката в собствената си душа. Проклятие! Това не можеше да е прислужница, очакваща господаря си в библиотеката за интервю! Говореше твърде изискано. И май се усещаше някакъв много лек френски акцент? Но каквото и да е тя не трябваше да е тук. В неговата света я светих! В душата му се надигна безсилен гняв.
Пристъпи към нея. Тя не помръдна дори на сантиметър. Пък и, ако го беше направила, щеше да падне в огъня.
— Ти ме наричаш груб, така ли? — Просъска го през зъби, съвсем близо до потъналото й в сянка лице. — Груб, а? Имаш наглостта да ме наричаш груб? А какво ще кажеш, пачавро, ако нашаря задника ти с една дряновица?
— Ще кажа, ваше благородие — отвърна бавно тя, пристъпвайки встрани и развързвайки връзките на пелерината си, — че вероятно допускате някаква грешка. Защото аз не съм нито проститутка, нито пачавра.
Обърна се към него и смъкна качулката си. Свещта озари лицето й. Херцогът се дръпна като попарен. Имаше чувството, че нечий огромен юмрук се е стоварил в корема му.
Не бе много сигурен какво бе очаквал, но младата дама, която се взираше в него с високо вдигната брадичка, представляваше пълна загадка. Втренчи се в бялата й кожа, високите скули, поруменели от огъня, и в гордия й прав нос. Косата й не беше нито кестенява, нито руса, а нещо средно със силен, наситен цвят и пищна и мека като руно. Беше я прибрала на грозен кок на тила си. Пред лицето й падаха само няколко освободили се кичурчета. Много нежни… Беше красива. Е, не чак толкова красива като някои жени, на които се бе възхищавал и които бе вкарвал в леглото си. В никакъв случай. Едва ли биха я поканили за кръстница на кораб. Ала бе много странна. Лицето й криеше безброй загадки и неизмеримо богатство от изражения и нюанси, които просто настояваха да бъдат изследвани. Очите й бяха тъмнокафяви — твърде обикновен и напълно безинтересен цвят. Ала в необятните им дълбини се криеха толкова тайни! Бадемовидната им форма му се стори смътно позната.
Но това бе абсурдно! Стоеше втренчен в нея и я гледаше, както прегладнял човек поглъща с очи богата трапеза. А само преди четири дена се бе насладил на такова разкошно угощение в Лондон. Моргана бе най-вкусното и пищно блюдо. Без да усети, Кларъндън вдигна отново поглед към лицето на непознатата. Пълните й устни се извиха бавно в усмивка. Показаха се прекрасни бели зъби.
— Надявам се, че скоро ще приключите с огледа си, ваше благородие. Вече имам усещането, че съм на тържище за роби. Да продължа ли да се усмихвам?