— Ми-и-я-у!
Направо подскочих от страх.
— Нала! Изкара ми акъла!
Тя скочи в ръцете ми и сега се налагаше да държа учебник, чанта и малка (но топчеста) рижа котка. През цялото време тя не спря да ми се оплаква с типичния си, леко дрезгав, котешки глас. Нала ме обожаваше и определено ме беше избрала за свой стопанин, но това не значи, че понякога не е досадна. Преместих я на рамо и натиснах дръжката на вратата.
Това, което Неферет каза на загубеняка Джон, беше самата истина. Котките можеха да се разхождат където си поискат. Много от тях следваха стопаните си дори по време на часовете. Нала например обича да идва при мен поне няколко пъти на ден. Гушва се в мен, иска да я галя по главата, за да ми помърка, след което побягва отново, накъдето там ходят котките през свободното си време. (И навярно замислят как да превземат света?)
— Имаш ли нужда от помощ с котката? — попита ме любезно библиотекарката.
Бях я виждала през първата си седмица тук и си спомням, че се казваше Сафо. (Разбира се, това не беше истинската Сафо — древната вампирска поетеса е починала преди векове. Точно за нея учим сега по литература.)
— Благодаря, но ще се оправя. Всъщност Нала не понася никого, освен мен.
Сафо беше слаба тъмнокоса жена с интересна татуировка, изобразяваща символи, които (Деймиън ми каза) са от гръцката азбука. Тя се усмихна сърдечно.
— Котките са удивителни същества, нали?
Преместих Нала на другото си рамо и тя започна да мърка в ухото ми.
— Въобще не са като кучетата — казах аз.
— И слава богу!
— Нали няма проблем да използвам компютрите?
Библиотеката беше изпълнена с безброй редици от книги, но също така беше и в крак с времето и разполагаше с компютърна зала.
— Разбира се. Чувствай се у дома си и не се притеснявай да ме извикаш, ако имаш нужда от нещо.
— Благодаря.
Избрах си компютър и веднага влязох в интернет. Тук нещата бяха малко по-различни, отколкото в предишното ми училище. Компютрите нямаха пароли, нито безкраен низ от програми, които забраняват или филтрират съдържанието на страниците. Тук се очакваше, че самите ученици ще са достатъчно разумни да се държат както трябва, а дори и да не успяваха, не е като да можеш да излъжеш вампир. Само като си помисля да излъжа Неферет за нещо и стомахът ме свива.
Концентрирай се и престани да се занимаваш с глупости. Това е важно.
Добре. Идеята се въртеше в главата ми. Беше време да видя дали ще излезе нещо от нея. Отворих «Гугъл» и написах «Частни подготвителни училища» Излязоха ми милиони резултати. Аз обаче търсех нещо старо, което е издържало проверката на времето.
Много бързо попаднах на «Чатън Хол» — училището, което родителите на Афродита бяха нарочили за нея. Това беше специално подготвително училище с ограничен прием, супернадута работа. Минах нататък. Всичко, което смахнатите родители на Афродита биха одобрили, не бе подходящ пример за мен.
Продължих да търся. «Андоувър» «Тафт» «Училището на мис Портър» (хи-хи, точно така се казваше)… «Кент»
— «Кент», това съм го чувала.
Кликнах на него. Оказа се в щата Кънектикът. Ето защо ми е познато. Това е училището, от което е дошла Шоуни. Разгледах галерията набързо, за да видя къде тя е прекарала досегашните си ученически години. Беше хубаво училище, не можеше да му се отрече. Имаше нещо в него, което ми изглеждаше по-приятно от останалите училища. Може би защото познавах Шоуни. Продължих да разглеждам сайта и изведнъж попаднах на нещо.
— Ето, това е! — измърморих на себе си. — Точно това ми трябва.
Ако Нала не беше изсъскала предупредително, сигурно щях да подскоча до тавана, когато чух плътния мъжки глас зад гърба си.
— Изглеждате напълно погълната от това. — Хвърлих поглед през рамо и замръзнах на място. О, майчице! — Извинявай, не исках да те прекъсвам. Просто ми се стори много необичайно за ученик да пише на ръка, вместо да щрака по клавиатурата. Помислих си, че може би пишеш поезия. Аз например пиша само на ръка, компютърът е толкова безличен.
Спри да се държиш като пълен идиот! Кажи му нещо!
— Аз… ъъъ, аз не пиша поезия. — Чудесно, това беше направо брилянтно.