— О, ами добре. Не пречеше да проверя. Радвам се, че си поговорихме.
Той се усмихна и понечи да се обърне. Най-сетне успях да продумам:
— М-м-м, аз също мисля, че компютрите са безлични. Никога не съм писала поезия, но когато пиша нещо, което е наистина важно за мен, предпочитам да е на ръка. — Като последния загубеняк му показах писалката си.
— В такъв случай може би трябва да пробваш да пишеш поезия. Струва ми се, че имаш талант за това. — Той протегна ръка. — Обикновено по това време идвам да сменя Сафо за малко. Не съм преподавател на пълен работен ден, защото съм тук само за тази година и преподавам само на два класа. Така че имам доста свободно време. Казвам се Лорън Блейк и съм поет.
Хванах ръката му в типичния вампирски поздрав, като се опитвах да не мисля колко е топла и силна и колко сами бяхме в празната библиотека.
— Знам — отговорих аз. А после ми се прииска да си прережа гърлото. Как можах да изтърся такава глупост! — Имах предвид, че знам кой сте. Вие сте първият мъж лауреат по поезия за последните двеста години. — Осъзнах, че все още стискам ръката му, и веднага я пуснах. — Аз съм Зоуи Редбърд.
Усмивката му накара сърцето ми да се разхлопа неудържимо.
— Аз също знам коя си ти. — Тъмните му очи проблеснаха дяволито. — Ти си първият новак, който има запълнен полумесец, както и единственият вампир с дарба за петте елемента. Радвам се най-сетне да те видя лично. Неферет толкова ми е разказвала за теб.
— Наистина ли? — гласът ми премина в идиотски фалцет.
— Разбира се, тя страшно много се гордее с теб. — Той посочи празния стол до мен. — Не искам да те прекъсвам, но имаш ли нещо против да седна до теб?
— Не, разбира се. И без това се нуждая от малко почивка, задникът ми изтръпна. — О, Боже, няма ли кой да ме убие?
Той се засмя:
— Добре тогава, може да стоиш права, докато аз седя.
— Ъ-ъ-ъ, не, само ще се поразместя. — И тогава мога спокойно да скоча от прозореца.
— Добре, ако не е много лично, мога ли да те попитам над какво работиш така съсредоточено?
Ще трябва да говоря и да мисля. Най-вече да се държа нормално. Да игнорирам факта, че той е най-дъхоспиращо красивият мъж, когото някога съм виждала. Той все пак е учител. Просто един от всички учители. Да, бе, да. Просто учител, който изглежда като олицетворение на Перфектния Мъж за всяка жена. И имам предвид точно Мъж. Ерик е много готин и красив. Но Лорън Блейк е съвсем друга вселена. Той е една напълно, безгранично, невъзможно, тотално секси вселена, в която не ми е позволено да пристъпвам. Едва ли гледа на мен като на нещо по-различно от хлапе. Аз съм на шестнайсет. Добре, почти седемнайсет, но все пак. А той е най-малко на двайсет и една. И просто се държи любезно. Най-вероятно иска да разгледа отблизо необичайния ми белег. Сигурно прави проучване за своята следваща поема…
— Зоуи? Ако не искаш да ми кажеш с какво се занимаваш, няма проблем. Наистина не искам да ти преча.
— Не, няма проблем. Поех дълбоко въздух и се концентрирах: — Съжалявам, бях се замислила дълбоко за изследването си. — Излъгах с надеждата той да не е толкова напреднал във вампирските умения (предвид, че е много млад) и да не е придобил все още способността да разбира кога го лъжат. — Искам да променя «Дъщерите на мрака». Мисля, че се нуждаят от нова основа от правила и насоки. Не просто за присъединяването, а когато си вече част от организацията, да си има конкретни правила. — Усетих, че се изчервявам. Кой знае как звуча, сигурно като пълна идиотка.
Но вместо да ми се изсмее, той като че ли ме слушаше с интерес.
— И какво си намислила?
— Ами… допадна ми начинът, по който са организирани нещата в едно училище на име «Кент» Погледни! — Кликнах на линка и прочетох: — Старшият съвет и системата на Префектите са неразделна част от живота в «Кент» Тези ученици се избират за лидери, които трябва да бъдат модел за подражание и да управляват всички аспекти на ученическия живот в училището. — Посочих с химикалката си към екрана. — Вижте, има няколко различни Префекти и те се избират всяка година с ученическо гласуване, но решаващ глас имат директорът, който в нашия случай е Неферет, и главният Префект.
— Който ще бъдеш ти — довърши той.
Усетих, че се изчервявам. Отново.
— М-да. Също така през месец май новите членове на съвета се «маркират» като потенциални кандидати за следващата година и се прави грандиозно празненство, за да се отбележи събитието. — Усмихнах се и казах по-скоро на себе си, отколкото на него: — Звучи повече като ритуал, който би допаднал на Никс. — Изричайки тези думи, вътре в себе си усетих, че съм права.