Завих по пътеката, която водеше към женското общежитие.
— Но вторият призрак определено не беше измислица, нали така, Нала?
Вместо отговор тя притисна глава към врата ми и започна да мърка. При спомена за втория призрак все още настръхвах. Както и тогава, Нала беше с мен. (Ситуацията сега беше почти същата и това допълнително ме изнерви.) Не беше минало много време, откакто вторият съученик се беше задушил точно пред очите ми в часа по литература. Потръпнах от ужас при спомена, особено отвратена от мисълта, че бях пила от кръвта му. Както и да е. Видях Елиът да умира. По-късно същата нощ с Нала налетяхме право на него (буквално) недалеч от мястото, на което се намирахме сега. Първоначално си помислих, че е поредният призрак. Изведнъж обаче той ме нападна. Нала (прекрасното ми коте) се хвърли към него, той се преметна през високата ограда на училището и изчезна. Бях ужасена, особено като забелязах кръвта по лапите на котката си. Кръв от призрак? Напълно невъзможно!
За тази среща не съм разказвала на никого. Нито на моята най-добра приятелка и съквартирантка Стиви Рей, нито на моя ментор и Висша жрица Неферет, нито на прекрасното си ново гадже Ерик. На никого. Исках да кажа, но тогава се случиха всички онези неща с Афродита… получих лидерското място в «Дъщерите на мрака» започнах да излизам с Ерик… бях много заета в училище… Едно нещо водеше към друго и така сега се озовах на същото място, без да съм разказала за тази случка на никого вече цял месец. Дори като си помисля да разкажа на някого, ми изглежда много глупаво.
Хей, Стиви Рей, Неферет, Деймиън, Ерин и Шоуни, Ерик, видях привидението на Елиът миналия месец, точно след като умря. Беше много страшен и се опита да ме нападне, а Нала го издра до кръв. А, и кръвта му миришеше не като кръв. Повярвайте ми, аз съм навътре в нещата с кръвта, особено хубаво миришещата. (Още едно странно нещо покрай мен, защото новаците не изпитват Жажда.) Реших да ви го спомена просто ей така.
Как пък не. Най-вероятно щяха да ме пратят във вампирския еквивалент на лудница и тогава надали щях да се утвърдя и наложа като лидер на «Дъщерите на мрака»
А и колкото повече време минава, толкова повече се убеждавам, че съм си въобразила всичко това с призрака. Може изобщо да не е бил Елиът, нито пък призрак. Аз всъщност не познавам всички ученици тук. Може да има и друго момче с буйна червена коса и бледа подпухнала кожа. Вярно, че не съм виждала такова момче друг път, но все пак. А за странно миришещата кръв… ами сигурно някои новаци имат странно миришеща кръв. Едва ли съм станала експерт за един месец.
И двата «призрака» имаха червени, светещи очи. Това на какво ли може да се е дължало?
От цялата тази работа ме заболя главата.
Докато се опитвах да се отдалеча от стената (и от мислите за духове), изведнъж забелязах движение. Беше силует на мъж. Той стоеше под огромния дъб, където намерих Нала миналия месец. Беше обърнат с гръб към мен и леко приведен.
Добре че не ме забелязваше. Не исках да знам кой или какво е това. Истината е, че стресът вече ми идваше в повече. Не се нуждаех от допълнителна порция призраци под никаква форма. (И този път обещавам, че ще разкажа на Неферет за странните кървящи призраци, които се размотават покрай оградата на училището. Тя е възрастна. Ще се справи със стреса.) Сърцето ми биеше толкова силно, че заглушаваше мъркането на Нала. Започнах бавно и постепенно да отстъпвам назад, повтаряйки си, че никога повече няма да минавам оттук съвсем сама посред нощ. Никога. Защо съм толкова тъпа? Защо не си взех поука от първия или, хайде, поне от втория път?
В този миг кракът ми стъпи на суха клонка. Пук Притаих дъх. Нала измяука високо (бях я притиснала прекалено силно към гърдите си). Фигурата под дървото се сепна и се завъртя към мен. Вече се бях приготвила за гледката на червенооко изчадие, готова да изпищя или побягна.
— Зоуи, ти ли си?
Гласът беше дълбок, секси и познат.
— Лорън?
— Какво правиш тук по това време?
Той не се опита да се приближи до мен, така че аз реших да се престоря, че изобщо не съм била уплашена до смърт, и отидох при него, под дървото.
— Здравейте — опитах се да звуча уверено. После си спомних, че той ми зададе въпрос, и мислено благодарих, че е тъмно и не се вижда как се изчервявам. — О, тъкмо се прибирам от конюшните и с Нала решихме да минем надълго. — Надълго? Наистина ли изтърсих такава глупост?