Изглеждаше угрижен, когато пристъпих към него, но думите ми го разсмяха и прекрасното му лице се отпусна.
— Надълго, а? Здравей отново, Нала.
Той посегна да я погали, но тя с типичното си грубо поведение изсъска, скочи от ръцете ми на земята и бавно се отдалечи.
— Съжалявам. Не е много възпитана.
Той се засмя.
— Не се притеснявай. Моята котка Върколак пък се държи като сърдита старица.
— Върколак? — Повдигнах вежди.
Прекрасната му усмивка придоби по-момчешки вид и колкото и да е странно, това го направи още по-красив.
— Да, тя ме избра, когато бях трети курс, а тогава ужасно си падах по «Х-Мен»
— С това име е разбираемо защо е сърдита.
— Е, можеше да бъде и по-зле. Предната година бях луд по «Спайдърмен» Размина се на косъм да е Спайди или Питър Паркър.
— Очевидно сте голяма тежест за котката си.
— Ако можеше да те чуе, без съмнение щеше да се съгласи с теб.
Той се засмя отново и аз положих всички усилия поразителният му чар да не ме накара да се кикотя като дванайсетгодишна на концерт на бой група. За момент определено флиртувах с него. Само спокойно. Не казвай и не прави нищо идиотско.
— А вие какво правите тук по това време? — Опитвах се да не обръщам внимание на хаотичните си мисли.
— Пиша хайку. — Той вдигна ръка и едва сега забелязах, че държи един от онези готини, суперскъпи кожени бележници за писатели. — Намирам вдъхновение в това да стоя тук сам в часовете преди разсъмване.
— Ох, съжалявам. Не исках да ви прекъсвам. Само ви казвам «чао» и ви оставям.
Помахах с ръка (като идиот) и тръгнах да се обръщам, но той хвана китката ми.
— Не е нужно да си тръгваш. Аз намирам вдъхновение в много неща, не само в усамотението.
Ръката му беше по-топла от моята и се запитах дали усеща пулса ми.
— Е, все пак не искам да ви преча.
— Не се тревожи, не ми пречиш. — Той стисна леко китката ми, преди (за съжаление) да я пусне.
— Значи пишете хайку. — Докосването му ме беше развълнувало адски силно. Опитах се да се превърна пак в разумен човек: — Това беше азиатска поезия с фиксиран брой срички, нали?
Усмивката, която получих от него, ме зарадва, че съм внимавала в часа по литература.
— Точно така. Аз предпочитам формата «пет-седем-пет» — Той замълча и нещо в погледа му се промени. Усетих как стомахът ме свива, когато неговите тъмни и дълбоки очи срещнаха моите. — Като си говорим за вдъхновение, можеш много да ми помогнеш.
— С удоволствие — отвърнах аз и положих максимални усилия да не проличи колко съм развълнувана.
Той сложи ръка на рамото ми.
— Никс те е белязала и тук.
Не беше въпрос, но отговорих:
— Да.
— Бих искал да видя. Ако няма да е проблем за теб.
Потръпнах от гласа му. Логиката ми казваше, че той просто иска да види татуировките ми, а не да ме сваля. В неговите очи сигурно бях дете — новак със странни татуировки и необичайни дарби. Това ми казваше логиката. Но гласът му, очите му, фактът, че ръката му все още беше на рамото ми… тези неща ми казваха нещо съвсем различно.
— Ще ви покажа.
Бях с любимото си кожено яке, а отдолу носех виолетова блузка с тънки презрамки. (Вярно, че беше краят на ноември, но вече не усещах студа по същия начин. Никой от нас не го усеща всъщност.) Започнах да свалям якето.
— Чакай да ти помогна.
Той стоеше много близо до мен. Хвана якето и го смъкна до лактите ми.
Лорън би трябвало да гледа снежнобелите ми рамене и да се диви на татуировките, каквито нито новак, нито дори възрастен вампир притежаваше. Вместо това той все още се взираше в очите ми. И тогава нещо се случи с мен. Престанах да се чувствам като малка, глупава и нервна тийнейджърка. Погледът му докосна жената в мен, събуди я и когато това ново Аз се раздвижи, усетих такава самоувереност, каквато не бях изпитвала досега. Бавно отместих презрамката на дрехата си така, че тя се смъкна до полусъблеченото ми яке. А после, все още гледаща в очите му, аз отметнах коса назад, вдигнах брадичка и обърнах тялото си така, че му открих гледката към рамото и гърба ми, който беше напълно гол, с изключение на фината линия на черния ми сутиен.
Постояхме така още няколко секунди. Усещах свежия дъх на нощния вятър и нежната ласка на луната. Лорън се приближи още повече и хвана ръката ми, зяпнал татуировките.
— Изключително! — Гласът му беше тих, почти шепот. Усетих нежното докосване на пръста му, който проследи извивките на спираловидния мотив, украсяващ рамото и гърба ми. — Никога не съм виждал нещо подобно досега. Сякаш си древна жрица, която се е пренесла във времето при нас. Благословени сме, че те имаме, Зоуи Редбърд.