Отворих уста да им разкажа за разговора с родителите й, когато Неферет ме прекъсна:
— Зоуи, може ли да те отвлека за малко от приятелите ти?
Погледнах бавно към нея, почти предпазливо, защото не знаех какво точно ще видя. Последният път, когато чух гласа й, беше изпълнен с невероятна злоба и студенина. Очите ни се срещнаха. Изражението й беше топло и приветливо, а усмивката й тъкмо започваше да става загрижена.
— Зоуи? Има ли някакъв проблем?
— Не! Съжалявам, бях се замислила.
— Ще се радвам днес да вечеряш с мен.
— О, разбира се. Няма проблем. Ще ми бъде много приятно.
— Добре. — Тя се усмихна на четиримата. — Ще ви отнема Зоуи за малко, но скоро ще ви я върна.
И четиримата я увериха, че нямат нищо против. Знам, че е странно, но те ме пуснаха толкова лесно, че се почувствах изоставена и несигурна. Но защо се държах глупаво? Неферет беше мой ментор и Висша жрица на Никс. Тя е от добрите. Тогава защо стомахът ме свиваше така, след като я последвах навън?
Хвърлих един поглед през рамо на приятелите си. Те вече си приказваха. Деймиън държеше демонстративно клечките и явно обясняваше на Близначките как да си служат с тях.
Усетих, че някой ме гледа, и преместих поглед към стъклената стена, която разделяше залата от двора. Сама в мрака, Афродита гледаше към мен с изражение, което можеше да се определи само като съжаление.
Седма глава
Залата за хранене на учителите нямаше нищо общо с нашата. Намираше се на горния етаж и имаше голяма тераса. Самата зала беше стилно и скъпо обзаведена с няколко размера маси и дори барплот, направен от тъмно, черешово дърво. Тук нямаше нито табли, нито бюфет на самообслужване. По масите бяха подредени ленени покривки и порцеланови и кристални съдове. Няколко учители се хранеха по двойки или на малки групи. Те поздравиха Неферет с уважение, а на мен ми се усмихнаха сърдечно, преди да се върнат към вечерята си.
Опитах се да разгледам какво ядат, без да зяпам прекалено нагло, но забелязах единствено същата виетнамска салата, каквато имаше за нас долу, както и едни апетитно изглеждащи пролетни ролца. Нямаше сурово месо или нещо друго, което да прилича на кръв (е, освен виното). Да не говорим, че изобщо не е нужно да се взирам. Ако имаше кръв, щях да я подуша. Бях много добре запозната с божественото ухание на кръвта.
— Ще те притеснява ли студът, ако седнем отвън на терасата? — попита ме Неферет.
— Не, не мисля. Вече не усещам студа като преди. — Усмихнах й се широко, като си спомних, че тя има много силна интуиция и сигурно прихваща части от нелепите мисли, които се гонят из главата ми.
— Чудесно. Аз предпочитам да вечерям на балкона, независимо от сезона.
Тя ме поведе към маса, която вече беше подредена за двама. Отнякъде изникна сервитьорка — по запълнения й полумесец се разбираше, че е възрастен вампир, но изглеждаше съвсем млада.
— Искам от виетнамската салата и една кана червено вино. Като това, което пих снощи — поръча си Неферет, а после добави: — А за Зоуи донеси чаша кола. Да не е диетична.
— Благодаря — казах аз.
— Все пак се постарай да не пиеш прекалено много кола. Никак не е полезно. — Тя ми намигна, сякаш си правеше шега с предупреждението.
Радвах се, че си спомня какво обичам да пия, и се почувствах по-добре. Все пак това е Неферет — нашата Висша жрица и мой ментор. През целия месец, който прекарах тук, тя винаги е била невероятно мила с мен. Вярно, че звучеше адски страшно, когато я чух да се кара на Афродита, но все пак тя е могъща Висша жрица, а както Стиви Рей често ми напомня, Афродита е зла и себична и си заслужава проблемите. По дяволите, та тя най-вероятно сплетничеше зад гърба ми!
— По-добре ли си?
Погледите ни се срещнаха. Тя ме изучаваше внимателно.
— Да, определено.
— Когато чух за изчезналото момче, веднага се притесних за теб. Този Крис Форд май ти беше приятел, нали?
Вече нито една нейна дума не можеше да ме изненада. Неферет беше невероятно умна и имаше много дарби. Като добавим към това и силното шесто чувство, което всички вампири имат, става повече от ясно, че знае буквално всичко. Или поне всичко по-важно. Сигурно е лесна работа за нея да усети предчувствието ми за изчезването на Крис.
— Не сме точно приятели. Виждали сме се от време на време, но понеже аз не съм особено по купоните, не сме били кой знае колко близки.
— Но нещо във връзка с неговото изчезване те притеснява.
Кимнах.
— Имам странно чувство. Глупаво е. Най-вероятно просто се е скарал с родителите си и баща му го е обидил, а той си е тръгнал. Сигурно вече си е вкъщи.