— Хайде, Афродита. Имаш видение, трябва да те заведа при Неферет.
— Не! — изпъшка тя. — Не ме води при нея. Тя няма да ме послуша. Тя… тя не ми вярва вече.
Спомних си какво беше казала Неферет за Афродита — че Никс е отнела дарбата й. Защо изобщо трябва да се забърквам в това? Кой знае какво е намислила. Сигурно прави опит да привлече внимание, а аз нямах време за такива глупости.
— Добре. Да кажем, че и аз не ти вярвам. Стой си тук и си получавай видението. Аз си имам други неща за правене.
Обърнах се и тръгнах към конюшнята, но тя ме сграбчи за китката с треперещата си ръка.
— Трябва да останеш! — каза тя, а зъбите й тракаха. Очевидно й беше трудно да говори. — Трябва да изслушаш видението.
— Не, не трябва. — Освободих се от хватката й. — Каквото и да става, то не ме засяга. Оправяй се сама с него.
Този път се обърнах и тръгнах да се отдалечавам по-бързо. Но не достатъчно бързо. Следващите й думи ме пронизаха:
— Трябва да ме изслушаш. Ако не го направиш, баба ти ще умре.
Девета глава
— За какво, по дяволите, говориш!? — извиках аз.
Тя дишаше тежко, на пресекулки и от време на време забелваше очи. Дори в този мрак различавах снежнобялото на очите й. Хванах я за раменете и я разтърсих.
— Кажи ми какво виждаш!
Полагайки усилие да се контролира, тя кимна едва-едва.
— Ще ти кажа. Просто остани с мен.
Седнах зад нея на пейката и я оставих да сграбчи ръката ми, без да ми прави впечатление, че я стискаше толкова силно, сякаш ще я счупи, и че адската кучка всъщност ми е враг. Без да обръщам внимание на нищо, освен на това, че баба може би е в опасност.
— Никъде няма да ходя — уверих я. После си спомних как Неферет я подканваше. — Кажи ми какво виждаш, Афродита?
— Вода! Ужасно е… толкова тъмна и толкова студена. Всичко се обърка… Не мога… не мога да отворя вратата на проклетия «Сатурн»
Стомахът ме сви. Колата на баба беше точно «Сатурн». Купи си я, защото се смяташе за изключително сигурна кола, която може да ти помогне да оцелееш при всякакви обстоятелства.
— Но къде е колата, Афродита? Каква е тази вода?
— Река Арканзас. Мостът… пропаднал е. — Тя се разрида ужасено. — Колата пред мен пада и се удря в шлепа. Цялата гори! Вътре са малките момчета… те са в колата!
Преглътнах тежко.
— Добре, кой мост? Кога?
Афродита се напрегна и затрепери.
— Не мога да изляза! Не мога да изляза! Водата е… — Тя издаде ужасяващ звук, сякаш се давеше, и се отпусна на пейката.
— Афродита! — Отново я разтърсих. — Събуди се! Трябва да ми кажеш какво видя!
Клепачите й бавно се раздвижиха. Този път не се показа бялото, а очите й изглеждаха нормално. Тя издърпа грубо ръката си от моята и закри лицето си с коса. Забелязах, че цялата е изпотена. Примигна още няколко пъти, преди да срещне погледа ми. Не можех да разчета нищо друго, освен изтощение в погледа и гласа й.
— Добре е, че остана — обади се тя най-после.
— Кажи ми какво видя. Какво се случи с баба ми?
— Мостът, по който минаваше с колата си, се срути, тя падна в реката и се удави — каза Афродита равнодушно.
— Не, не, това няма да се случи. Кажи ми кой е мостът. Кога се случва? Как? Аз ще го спра.
Устните на Афродита се разтеглиха в лека усмивка.
— О, да не би изведнъж да ми повярва?
Страхът за баба беше като изгаряща болка в мен. Хванах я за ръката и я задърпах да стане.
— Хайде, да тръгваме.
Тя се опита да се издърпа от мен, но беше прекалено отпаднала и не успя.
— Къде?
— При Неферет, разбира се. Тя ще оправи тази гадост, а ти определено ще й разкажеш всичко.
— Не! — изкрещя Афродита. — Не, няма да й кажа нищо. Заклевам се, че няма. Ще кажа, че не помня нищо, освен моста и водата.
— Неферет ще изкопчи цялата информация от теб.
— Не, няма да може. Ще разбере, че лъжа и че крия нещо, но няма да знае какво. Ако ме заведеш при нея, баба ти ще умре.
Почувствах се толкова зле, че започнах да треперя.
— Какво искаш, Афродита? Искаш ли отново да си лидер на «Дъщерите на мрака»? Готово, отстъпвам ти мястото. Само ми кажи подробностите за инцидента.
Следа от болка премина по бледото лице на Афродита.
— Ти не можеш да ми го върнеш, Неферет трябва да го направи.
— Тогава какво искаш?
— Искам да ме слушаш и да разбереш, че Никс не е отнела дарбата ми. Да повярваш, че виденията ми са истински. — Тя ме погледна в очите. Гласът й беше тих и решителен. — Освен това искам да ми дължиш услуга. Някой ден ти ще станеш могъща и силна Висша жрица, много по-силна дори от Неферет. Някой ден аз може би ще се нуждая от закрила и тогава ще ми върнеш дължимото.