— Да, кой не е чувал за еднократни телефони! — добави Ерин.
— Е… аз не съм — призна си Стиви Рей.
— Именно — казаха Близначките в един глас.
— Ето. — Деймиън ми подаде една идиотски изглеждаща «Нокиа» — Използвай моя.
— Ти защо имаш еднократен телефон? — Разгледах го внимателно, изглеждаше съвсем като нормален.
— Взех си го, когато родителите ми разбраха, че съм гей. От тогава, до деня, когато бях белязан, непрекъснато ме тормозеха. Не че очаквах да ме затворят в някой гардероб или нещо подобно, но е хубаво човек да е подготвен. От тогава винаги си нося един с мен.
Никой от нас не знаеше какво да каже. Беше много гадно, че родителите на Деймиън са такива психопати.
— Благодаря ти, Деймиън.
— Няма за какво. След като се обадиш, го изключи и ми го върни, за да го унищожа.
— Добре.
— Кажи им, че бомбата е сложена под водата. Така ще им отнеме повече време да претърсят, защото трябва да пратят и водолази.
Кимнах.
— Това е добра идея. Ще им кажа, че бомбата ще избухне точно в три и петнайсет, това е часът, който Афродита видя на таблото в колата на баба.
— Не знам колко време отнемат тези неща, но според мен е добре да се обадиш около два и половина. Така ще имат време да затворят моста и в същото време няма да са успели да проверят, че заплахата е фалшива, за да пуснат отново колите — каза Стиви Рей.
— Хм, момичета? На кого точно мислите да се обадите? — попита Шоуни.
— Мамка му, нямам идея! — Усетих, че стресът ме обзема и скоро ще имам ужасно главоболие.
— Провери в «Гугъл» — предложи Ерин.
— Не! Не трябва да оставяме следи в компютъра каза Деймиън. Трябва да се обадите в местната служба на ФБР. Те знаят какво да правят, когато им звънят откачалки със заплахи.
— Като например да проследят обаждането и да ги вкарат в затвора за цяла вечност — изрекох мрачно.
— Не, няма да те хванат. Ти не оставяш никакви следи. Няма причина да мислят, че може да е някой от нас. Обади се в два и половина. Кажи им, че си поставила бомба под моста, защото… — Деймиън се поколеба.
— Заради замърсяването! — изчурулика Стиви Рей.
— Замърсяване? — Шоуни повдигна вежди.
— Не мисля, че трябва да е заради замърсяването. По-скоро трябва да е, защото ти е писнало от намесата на правителството в частния сектор — изтърси Ерин.
Примигнах объркано. Какво, по дяволите, каза?
— Браво, сестра ми! — поздрави я Шоуни.
Ерин се ухили:
— Ето че говоря като баща си. Той би се гордял. Не с това, че се каним да отправим бомбена заплаха, де.
— Разбрахме те, сестра ми.
— Аз все пак смятам, че трябва да е заради замърсяването. Замърсяването е реален проблем — заинати се Стиви Рей.
— Добре, какво ще кажете да бъде заради намесата на правителството и замърсяването в реките? — Те ме гледаха нерешително. Въздъхнах. — Остава заради замърсяването.
— Жалко… — казаха Близначките в един глас.
— От нас ще станат само терористи-загубеняци — изхили се Стиви Рей.
— Това всъщност не е лошо — каза Деймиън.
— Значи се разбрахме. Аз се обаждам на ФБР, а всички си мълчим за видението на Афродита.
Те кимнаха.
— Добре. Мисля, че ще намеря номера на ФБР в указателя и…
С периферното си зрение долових някакво движение. Обърнах се и видях Неферет да придружава до общежитието двама мъже в костюми. Всички внезапно млъкнахме и чух шепот «Те са хора» да се носи из помещението. Но нямах време нито да помисля, нито да се заслушвам, защото идваха директно към мен.
— Зоуи, ето къде си. — Неферет ми се усмихна с обичайната си топлота. — Тези двама джентълмени искат да говорят с теб. Мисля, че можем да отидем в библиотеката. Няма да отнеме много време.
Неферет ни подкани с жест да я последваме и от голямото общо помещение (където всички погледи бяха втренчени в нас) ние се преместихме в малка стаичка, която наричахме библиотеката на общежитието. Тя беше нещо като стая за учене, с няколко компютъра, удобни столове и лавици с книги по стените. Вътре имаше само две момичета, но Неферет ги отпрати с едно махване на ръката. Те побързаха да излязат и тя нетърпеливо заключи вратата след тях, след което се обърна към нас. Погледнах часовника на стената. Показваше 7:06 в събота сутрин. Какво ставаше?
— Зоуи, това са детектив Маркс тя посочи по-високия от двамата мъже — и детектив Мартин от отдел «Убийства» Искат да ти зададат няколко въпроса за убитото момче.
— Добре — отвърнах аз, като се чудех какви точно въпроси искат да ми зададат. По дяволите, аз нищо не знаех. Дори не го познавах кой знае колко добре.