Трябваше да стана и да вляза в претъпканото с хора заведение, където щеше да е невъзможно да останем действително насаме. Но не го направих. Просто си останах там, а той изпусна листовките. Те се разпиляха по пътеката като умиращи птици, а той тръгна към мен. Застана изправен до масата ми, без да казва нищо в продължение на, както ми се стори, цяла вечност. Не знаех какво да направя, а и бях изключително нервна. В крайна сметка вече не можех да издържа на неловкото мълчание и го поздравих.
— Здрасти, Хийт.
Той подскочи, все едно някой му изкара акъла.
— Ега ти! Ти наистина си тук!
Зяпнах от учудване. Той не беше кой знае колко умен, но това прозвуча тъпо дори като за него.
— Естествено, че съм тук. Ти какво си помисли, че съм призрак ли?
Той се строполи на стола срещу мен, сякаш краката му не го държаха вече.
— Да… Не… Всъщност не знам. Работата е там, че те виждам често, а ти никога не си реална. Помислих си, че сега ще е същото.
— Хийт, за какво говориш? — Присвих очи и го подуших. — Да не си пиян?
Той поклати глава.
— Тогава напушен?
— Не. Не съм пил от месец. Тогава спрях и да пуша.
Думите не бяха особено сложни за разбиране, но аз примигах, сякаш ми беше непосилно да разбера какво ми казва.
— Спрял си да пиеш?
— И да пуша. Всичко спрях. Затова ти звънях толкова много. Исках да знаеш, че съм се променил.
Наистина не знаех какво да кажа.
— Ами… добре. Радвам се.
Знаех, че говоря като идиот, но начинът, по който Хийт ме беше зяпнал, ме разконцентрираше. А имаше и още нещо. Подушвах го. Не беше нито парфюм, нито пот. Беше дълбоко и съблазнително ухание, което ми напомняше за лято, лунна светлина и еротични сънища. Усещах го през порите на кожата му и ми идеше да стана и да се доближа максимално до него.
— Защо не отговори на нито едно от обажданията ми? Дори съобщение не ми прати.
Игнорирах привличането, което изпитвах, и се помъчих да мисля трезво.
— Хийт, виж какво. Между нас вече не може да има нищо.
— Между нас вече има нещо и ти го знаеш.
Отворих уста, за да му обясня колко греши, но той ме прекъсна:
— Белегът ти! Изчезнал е!
Подразних се от този драматичен тон и отвърнах ядосано:
Отново грешиш. Белегът ми не е изчезнал, просто съм го скрила, за да мога да се разходя спокойно, без да изкарвам акъла на тъпите хора наоколо. — Пренебрегнах обидата в очите му, която за миг заличи възрастния вид на лицето му и отново го превърна в хубавото момче, по което навремето бях луда. — Белегът ми никога няма да изчезне. Или ще се превърна във вампир, или ще умра в следващите три години. Това са единствените възможности, с които разполагам. Никога няма да съм предишната Зоуи. Никога между нас няма да е както преди. — Замълчах за миг, а после добавих: — Съжалявам.
— Зо, това ми е ясно. Само не разбирам защо някое от тези неща е причина да приключим връзката си.
— Хийт, всичко между нас беше приключило още преди да бъда белязана, не помниш ли? — попитах раздразнено.
Вместо да ми отвърне в типичния си самонадеян стил, гой продължи да ме гледа в очите, а после каза с напълно сериозен тон:
— Защото се държах като тъпак. Ти не можеше да понасяш, че се напивам и напушвам. И имаше право. Но вече приключих с това. Сега наблягам на футбола и училището, за да мога да участвам в първенството на Охайо. — Той ми се усмихна с очарователната си момчешка усмивка, която разтуптяваше сърцето ми от трети клас насам. — Ето там ще идва да ме гледа и приятелката ми. Тя ще бъде ветеринарен лекар. Вампирски ветеринарен лекар.
— Хийт… поколебах се, в опит да преглътна заседналата в гърлото ми буца, която едва не ме накара да заплача. — Аз не съм сигурна дали все още искам да стана ветеринарен лекар, но дори да е така, това не значи, че можем да бъдем заедно.
— Ти излизаш с друг. — Не го каза ядосано, а по-скоро адски тъжно. — Не си спомням много от онази нощ. Опитвам се, но като се замисля за това, всичко се обърква в главата ми като един голям кошмар, от който не мога да си спомня нищо реално.
Запазих спокойствие. Знаех, че говори за ритуала в нощта на Самхайн, когато ме проследи и се натъкна на момента, в който Афродита загуби контрол над духовете. Хийт едва не се прости с живота си. Ерик беше там и както Неферет отбеляза, прояви войнска чест, като остана да защитава Хийт от духовете, за да ми даде време да изпълня заклинанието и да ги върна там, откъдето бяха дошли. За последен път видях Хийт в безсъзнание на земята и окървавен. Неферет ме увери, че ще излекува раните и ще заличи паметта му. Но явно мъглата е започнала да се вдига.