— Хийт, не мисли за онази нощ. Всичко свърши и по-добре да…
— Ти беше там с някой друг — прекъсна ме той. — Излизаш ли с него?
— Да — въздъхнах аз.
— Дай ми шанс да оправя нещата, Зо.
Поклатих глава, въпреки че думите му докоснаха сърцето ми.
— Невъзможно е, Хийт.
— Защо? — Той протегна ръката си през масата и я сложи върху моята. — Не ми пука за тези вампирски истории. Ти все още си Зоуи. Същата Зоуи, която познавам от цяла вечност, първото момиче, което целунах. Тази Зоуи, която ме познава по-добре от всеки друг. Тази Зоуи, за която мечтая всяка нощ.
Заради близостта на ръката му усетих миризмата още по-силно — топла и прекрасна. Долавях пулса му с пръстите си. Не исках да му го казвам, но се налагаше. Погледнах го в очите и започнах:
— Причината да не си ме забравил е, че в онази нощ, когато бяхме на стената, аз опитах кръвта ти. Това се случва, когато вампир или дори новак пие от кръвта на човек. Казва се Отпечатване. Неферет, нашата Висша жрица, казва, че аз не съм успяла да ти оставя пълен Отпечатък и че ако просто стоя настрана от теб, всичко това с времето ще избледнее. Ти ще станеш пак нормален и ще забравиш за мен. Това се опитвам да направя. — Казах го на един дъх. Знаех, че той сигурно ще побеснее и ще ме нарече чудовище или нещо подобно, но трябваше да му го кажа, защото сега, като е наясно, може да…
Смехът му прекъсна мисловната ми тирада. Той отметна глава назад и се засмя по типичния си заразителен начин, така че не можех да не му се усмихна в отговор.
— Какво?
— О, Зоуи, ще ме побъркаш. — Той стисна ръката ми. — Луд съм по теб от осемгодишен. Дали и това има нещо общо с факта, че си пила от кръвта ми?
— Хийт, повярвай ми. Отпечатването е нещо реално и почти се е случило при нас.
— Чудесно, нека — ухили се той.
— А дали ще ти хареса и това, че ще те надживея с няколко века?
Той раздвижи вежди нагоре-надолу с престорено идиотско изражение.
— Сещам се за много по-гадни неща от това да имам готино и младо гадже, когато съм… да кажем, на петдесет.
Завъртях очи с досада. Той беше непоправим.
— Не е толкова просто, Хийт. Страшно много неща трябва да се обмислят.
— Винаги безкрайно усложняваш нещата. Аз и ти — това са всички неща, които трябва да се обмислят.
— Не, не е само това. — Изведнъж се сетих нещо и му отправих най-невинната си усмивка. — А какво прави бившата ми най-добра приятелка Кайла?
Той незаинтересовано сви рамене.
— Не знам. Почти не се виждаме вече.
— Защо? — Това беше странно. Дори и да не бяха гаджета, все пак се движеха в сходна компания от години.
— Не е като преди. Не ми харесва какви ги приказва. — Той продължаваше да гледа настрани.
— За мен ли?
— Да.
— И какви ги приказва? — попитах. Не можех да реша дали съм повече ядосана или повече наранена.
— Глупости някакви. — Той все още не ме поглеждаше.
Изведнъж ме осени прозрение и присвих очи.
— Смята, че имам нещо общо с изчезването на Крис?
— Не точно ти или поне не го е казвала. Мисли, че са вампири, но всъщност много хора също мислят така.
— А ти?
Най-после ме погледна.
— В никакъв случай! Но нещо лошо става. Някой отвлича момчетата от отбора. Затова съм тук днес. Раздавам листовки със снимката на Брад. Може би някой ще си спомни, че го е виждал.
— Съжалявам за Крис. — Пръстите ни се преплетоха. — Знам, че бяхте приятели.
— Много е гадно. Не мога да повярвам, че е мъртъв. — Той преглътна тежко и разбрах, че се опитва да не заплаче. — Мисля, че Брад също е мъртъв.
Аз също мислех така, но не можех да го кажа на глас.
— А може би не е. Може би ще го намерят.
Да, може… Хей, погребението на Крис е в понеделник, искаш ли да дойдеш с мен?
— Не мога, Хийт. Представи си само какво ще стане, ако се появя на погребението на момче, за което всички смятат, че е убито от вампири.
— Да, няма да е много добре.
— Определено. И точно това се опитвам да ти обясня. Ако сме заедно, ще се налага непрекъснато да се съобразяваме с подобни неща.
— Не и когато сме извън училище. Тогава ще можеш да си слагаш този грим, с който си прикрила белега си в момента, и никой няма да разбере.
Той сериозно се заблуждаваше, че като наплескам малко фон дьо тен върху татуировките си, всичко ще бъде както преди. Не можех да му се ядосам, защото разбирах колко силно го желае. Не беше ли същото, каквото и аз правех тук? Не исках ли да си върна част от предишния живот?
Но това вече не бях аз и дълбоко в себе си останах доволна, че е така. Харесвах новата Зоуи, въпреки че сбогуването със старата беше не само трудно, но и доста тъжно.