— Хийт, аз не искам да крия, че съм белязана. Аз съм такава, каквато съм. — Поех си дълбоко дъх и продължих: — Бях белязана специално от Никс и нашата богиня ми даде някои необикновени способности. Няма да е възможно да се преструвам, че съм предишната Зоуи, дори и да искам. А аз не искам.
Той ме гледаше изпитателно.
— Добре, ще го направим по твоя начин и ще теглим една на тези, които не го харесват.
— Това не е моят начин, Хийт. Аз не…
— Чакай, не е нужно да казваш нищо повече сега. Можем да се срещнем пак тук след няколко дни. — Той се усмихна. — Мога дори да дойда през нощта.
Беше ми по-трудно, отколкото си представях, да кажа на Хийт, че няма да се видим повече. Всъщност не съм си представяла, че ще ми се наложи да водя такъв разговор с него. Мислех, че вече сме приключили и всичко е ясно. А сега стояхме тук и се чувствах странно — отчасти нормално, отчасти нереално, което на практика чудесно описваше връзката ни. Въздъхнах и се загледах в сплетените ни ръце, погледът ми попадна на часовника.
— Мамка му! — Бързо отдръпнах ръката си и грабнах чантата. Беше 2:15, трябваше да се обадя на ФБР до петнайсет минути. — Трябва да тръгвам, Хийт. Закъснявам за нещо много важно в училище. Ще… ще ти се обадя по-късно.
Станах и тръгнах по най-бързия начин, но не се изненадах, че той ме последва.
— Не! — прекъсна ме той, когато се опитах да го отпратя. — Ще дойда с теб до колата.
Нямах намерение да спорим. Познавах този тон. Колкото и глуповат и дразнещ да беше понякога, без съмнение бе получил добро възпитание от баща си. Откакто се познаваме, той е истински джентълмен. Отваря ми вратите и ми носи учебниците дори когато съучениците му се подиграват за това. Да ме изпрати до колата е просто част от неговата същност.
Колата ми стоеше самотна под едно голямо дърво, точно където я бях оставила. Както обикновено, Хийт мина пред мен и ми отвори вратата. Не можех да сдържа усмивката си. Имаше защо да го харесвам толкова, беше наистина мил.
— Благодаря ти, Хийт.
Затворих вратата и се канех да спусна стъклото на прозореца, за да си кажем «чао» когато той буквално за секунди се шмугна на съседната седалка.
— Не-е-е, не може да дойдеш с мен. Много бързам и не мога да те закарам до където и да е.
— Знам. Не искам да ме караш никъде, аз съм с пикапа си.
— Добре тогава. Чао. Ще ти се обадя по-късно.
Той не помръдна.
— Хийт, трябва да…
— Искам да ти покажа нещо, Зо.
— Може ли да ми го покажеш по-бързо?
Не исках да съм гадна, но наистина трябваше да се върна по най-бързия начин и да се обадя. Защо, по дяволите, не взех със себе си телефона на Деймиън! Потупвах нервно по кормилото, докато Хийт ровичкаше за нещо в джоба си.
— Ето. Нося го от няколко седмици със себе си. За всеки случай. — Той извади от джоба си нещо плоско и увито в картон.
— Хийт, наистина трябва да тръгвам. А ти… — замлъкнах и дъхът ми секна. Той разви картона. Острието проблесна заплашително на приглушената светлина. Опитах се да кажа нещо, но устните ми бяха пресъхнали.
— Искам да пиеш от кръвта ми, Зоуи.
Тръпки на силно желание пробягаха по тялото ми. Стиснах кормилото с двете си ръце, за да спра да треперя… или за да не грабна бръснарското ножче и да срежа с него топлата му кожа, за да потече прекрасната му кръв…
— Не! — изкрещях толкова силно, че Хийт се сепна. — Просто го прибери обратно и излез от колата ми, моля те.
— Не ме е страх, Зоуи.
— Но мен да! — почти проплаках.
— Няма от какво да се страхуваш. Това сме аз и ти, както е било винаги.
— Не знаеш какво правиш, Хийт! — Не можех да погледна към него. Страхувах се, че ако го направя, няма да мога да се сдържа повече.
— Напротив, много добре знам. Ти пи малко от кръвта ми онази нощ. Беше… беше невероятно. Не мога да спра да мисля за това.
Идваше ми да крещя. Аз също не можех да спра да мисля за това, независимо колко силно се опитвах. Но не можех да му го кажа. Не бих му го казала. Вместо това най-накрая погледнах към него и заставих тялото си да се успокои. Само мисълта за пиенето на кръвта му ме напрягаше до краен предел.
— Искам да си тръгнеш, Хийт. Това не е редно.
— Не ми пука какво хората смятат за редно. Обичам те, Зоуи!
И преди да го спра, той вдигна острието и поряза тънка линийка на врата си. Омагьосана гледах как тъмната кръв се стича по бялата му кожа.
И тогава миризмата ме зашемети. Силна, дълбока и съблазнителна. Като шоколад, но по-силна и по-хубава. За секунди цялата кола се изпълни с нея. Привличаше ме както нищо досега. Не просто имах желание да я опитам. Аз имах нужда да я вкуся.