Като новак вече не усещах студа както хората, а това преди ме плашеше. Представях си едно студено и неживо същество, което пие кръвта на живите (доста гадно). Сега вече знаех много по-добре в какво се превръщам, и бях наясно, че не изпитвах студ заради ускорения метаболизъм, а не защото съм нежива.
Вампирите всъщност не са мъртви. Те са Променени. Хората едва ли не си ни представяха като ходещи мъртъвци, което вече ме дразнеше. Както и да е, при всички положения ми беше приятно, че мога спокойно да се разхождам във виелицата, без да се притеснявам, че ще замръзна. Нала нежно се гушна в мен и замърка, а аз я обгърнах с ръце, за да я предпазя от вятъра и студа. Вятърът заглушаваше всичко и за миг ми се стори, че съм сама в свят, където черното и бялото се смесват в уникална комбинация.
След няколко крачки въздъхнах и щях да се плесна по челото, ако не носех котката. Трябваше да се върна до училищния магазин за ритуални и магически пособия, за да взема евкалипт. Според това, което прочетох в книгата, евкалиптът се свързва с лечителство, защита и пречистване — три неща, които смятах за необходимо да призова по време на първия си ритуал. Предположих, че мога да взема евкалипта и утре, но щеше да ми е необходим завързан за въже, като част от заклинанието, което смятах да правя.
В този момент забелязах фигурата. Забелязах я не само защото беше странно друг ученик да е толкова смахнат, че да се разхожда навън в снежната буря. Направи ми впечатление, че не вървеше по пътеката, а направо през поляната. Спрях и присвих очи. Беше с дълго черно наметало и качулка на главата. Желанието да го проследя ме удари с такава сила, че простенах. И сякаш останала без воля, аз се понесох бързо към поляната.
Потръпнах. В момента, в който фигурата стъпи в сенките, започна да се движи с нечовешка скорост. Червено? Видях за миг нещо червено да проблясва под качулката на фона на бялата кожа. Снегът премрежваше погледа ми и не успявах да видя добре, но по памет се ориентирах, че отиваме към източната стена, където имаше пролука за навън. Същото място, на което видях двата призрака или каквото там бяха. Мястото, на което си казах, че повече няма да ходя сама.
Да, трябваше да поема наляво и да се насоча право към общежитията. Естествено, не го направих.
Сърцето ми биеше лудо, а Нала простенваше на ухото ми, когато стигнах до дърветата. Продължих към стената и през цялото време си мислех колко глупаво е да преследвам тази фигура, която в най-добрия случай беше ученик, който се опитва да се измъкне тайно от училище, а в най-лошия — страшен призрак.
Изгубих фигурата от поглед, но знаех, че се доближавам до пролуката, така че забавих ход. Стараех се да оставам скрита в сянката и да се придвижвам, прикривайки се от дърво на дърво.
Все още валеше сняг и двете с Нала бяхме покрити със снежинки. Какво правех тук? Независимо какво ми казваше интуицията, здравият ми разум твърдеше, че правя голяма глупост и трябва веднага да се понеса (заедно с треперещата си котка) към общежитията. Това тук наистина не беше моя работа. Може би някой учител проверява… не знам… иска да се увери, че няма идиоти като мен, които да се шматкат навън в тази буря.
А може би някой се е вмъкнал в училището, след като е убил брутално Крис Форд и е отвлякъл Брад Хиджънс, и ако сега се изправя срещу него, също ще бъда убита.
Да, бе, да. Ега ти развинтеното въображение!
И тогава чух гласовете.
Забавих крачка, на практика ходех на пръсти. Най-после ги съзрях. Имаше две фигури, които стояха до пролуката в стената. Присвих очи, за да видя по-добре през падащия сняг. Фигурата, която досега преследвах, стоеше по-близо до стената и понеже сега не тичаше с ненормална скорост, можех да забележа, че стои леко прегърбена. Преместих поглед върху другата фигура и почувствах как невероятният хлад на снега, който досега брулеше кожата ми, потъна в душата ми.
Там стоеше Неферет.
Тя изглеждаше мистериозна и властна с развяващата се от вятъра кестенява коса. Сняг покриваше черната й рокля. Беше обърната с лице към мен, така че виждах суровото й изражение, докато говореше ядосано на човека с наметалото. Възможно най-тихо се приближих, доволна, че съм облечена изцяло в черно и се сливам със сенките на дърветата. От новото си място успявах да дочуя откъслечни фрази от това, което Неферет казваше.