Изведнъж усетихме мирис на овощна градина и чухме чуруликането на птичките. Открои се миризмата на цъфнала ябълка, чувах жуженето на пчелите.
Устните на Стиви Рей се разтеглиха. Без да откъсва очи от свещта, тя ми прошепна:
— Вече не се страхувам, Зи.
Тогава чух да се отваря входната врата и Неферет влезе с бърза крачка. Тя отмести Деймиън и Близначките от пътя си и посегна да вземе Стиви Рей от ръцете ми.
— Не! Ние ще останем с нея. Тя се нуждае от своя елемент. Нуждае се от нас! — Гласът ми изпълни цялата зала със силата си и видях как дори Неферет отстъпи назад изненадана.
— Добре тогава — каза Висшата жрица. — И без това краят е вече близо. Помогни ми да й дадем да изпие това, ще й помогне да не усеща болка.
Посегнах да взема шишето с бяла течност от нея, когато Стиви Рей изрече:
— Няма нужда. Откакто призовахме земята, не усещам никаква болка.
— Естествено, че няма болка, детето ми. — Неферет докосна окървавената й буза. В този момент тялото й се отпусна и престана да трепери. Тогава Неферет се обърна към нас: — Някой да помогне на Зоуи да я сложи на носилката. Трябва да я занесем в болницата.
Кимнах. Със Стиви Рей все още силно стискахме ръце, когато я понесохме към болницата. По-късно забелязах, че си спомням много странни неща от пътя ни дотам. Как валеше сняг, но снежинките не ни докосваха. Всичко беше невероятно спокойно и тихо, утрото настъпваше. Аз продължавах да шепна на Стиви Рей и да й повтарям, че всичко е наред и че няма от какво да се страхува. Спомням си как тя се отпусна на носилката, а стичащата се кръв оставяше алени капки по белия сняг.
Стигнахме до болницата и оставихме носилката върху едно легло. Неферет направи знак на приятелите ми да се приближат. Деймиън все още държеше запалената зелена свещ и я остави така, че ако Стиви Рей отвори очи, да може да я види. Поех си дълбоко въздух. Все още се усещаше миризмата на градина и се чуваха птичите песни.
Стиви Рей отвори очи. Тя примига няколко пъти, изглеждаше объркана. После погледна към мен и се усмихна.
— Ще кажеш ли на мама и татко, че ги обичам?
Разбирах думите й, но гласът й беше необикновено слаб.
Разбира се — отвърнах набързо.
— Може ли да те помоля за още нещо?
— Каквото поискаш.
— Ти на практика си нямаш мама и татко, така че ще кажеш ли на моята майка, че сега ти си нейната дъщеря. Мисля, че по-малко ще се тревожа за вас, ако знам, че сте заедно.
По бузите ми започнаха да се стичат сълзи. Заподсмърчах, преди да й отговоря.
— Не се тревожи за нищо. Ще им предам.
— Добре. Мама ще ти направи чудесни шоколадови сладки. — После с усилие отвори очите си отново и погледна към Деймиън и Близначките. — Грижете се за Зоуи, не допускайте нищо да ви раздели.
— Не се тревожи — прошепна Деймиън през сълзи.
— Ще се грижим за нея и от твое име — успя да каже Шоуни.
Ерин стискаше ръката й и плачеше, но кимна в знак на съгласие.
— Добре… — Тя отново затвори очи. — Зи, мисля, че е време да си подремна малко.
— Добре, миличка — казах.
Тя отвори очи с огромни усилия и ме попита:
— Ще останеш ли с мен?
Прегърнах я по-силно.
— Никъде няма да ходя. Всички сме тук с теб.
— Добре — промълви тя.
Стиви Рей затвори очи. Пое си още няколко пъти дъх с гъргорещ звук и после усетих как напълно се отпусна в ръцете ми. Вече не дишаше. Устните й бяха леко разтворени, сякаш се усмихваше. Кръв се стичаше от устата и носа й, но не можех да я подуша. Единствената миризма, която усещах, беше миризмата на земя. И тогава със силен повей на вятъра зелената свещ загасна и моята най-добра приятелка умря.
Двадесет и трета глава
— Зоуи, миличка, трябва да я пуснеш.
Чувах гласа на Деймиън, но не разбирах думите му, сякаш говореше на напълно непознат език.
— Зоуи, ела при нас.
Това беше Шоуни. Странно защо Ерин не й приглася. Мисълта тъкмо се оформи в главата ми, когато чух:
— Да, Зоуи, защо не дойдеш при нас?
О, ето я и Ерин.
— Тя е в шок. Говорете й спокойно и се опитайте да я убедите да пусне тялото на Стиви Рей — каза Неферет.
Тялото на Стиви Рей. Тези думи отекнаха като ехо в главата ми. Държах нещо в ръцете си. Очите ми бяха затворени и усещах студ. Не исках да ги отворя и не мислех, че някога отново ще ми бъде топло.