— Той ни видя — повтори Стиви Рей. — Така че идва с нас, докато тя ни каже какво да правим с него.
Те не се решиха да спорят с нея и с нечовешка сила го понесоха нанякъде. Снегът сякаш поглъщаше виковете му.
Изправих се в леглото задъхана, изпотена и трепереща. Нала похъркваше. Огледах се и моментално ме обзе паника. Бях сама! Нима бях сънувала всичко, което се случи снощи? Погледнах към празното легло на Стиви Рей и забелязах, че вещите й все пак липсват. Не, не съм го сънувала. Най-добрата ми приятелка беше мъртва. Оставих тежестта на болката да ме затисне; знаех, че ще я нося още доста време.
Но нали Деймиън и Близначките дойдоха да спят тук? Все още сънлива, погледнах часовника и разтърках очи. Беше пет следобед. Спала бях най-малко десет часа. Станах от леглото и дръпнах завесата. Колкото и да бе странно, все още валеше сняг. Навън беше пълно с ученици, които правеха снежни човеци и се замеряха със снежни топки. Разпознах Каси Крам — момичето, което се представи доста добре в състезанието с монолозите. С още няколко момичета правеха снежни ангели. Това много щеше да се хареса на Стиви Рей. Щеше да ме е събудила преди часове, за да ме завлече да се забавляваме в снега, независимо дали искам или не. Като се замислих за това, не знаех дали да плача, или да се смея.
— Зи, будна ли си вече? — чух гласа на Шоуни през открехнатата врата.
Направих й знак да влезе.
— Къде се изпарихте всички?
— Станахме преди няколко часа. Гледахме филми. Искаш ли да дойдеш с нас? Ерик и суперготиният му приятел Коул ще дойдат след малко. — После ме погледна виновно, сякаш си спомни, че Стиви Рей вече я няма, а тя се държи, все едно е най-обикновен ден.
Нещо в мен ме накара да заговоря:
— Шоуни, животът продължава. Трябва да ходим по срещи, да бъдем щастливи и да живеем живота си. Няма нищо сигурно на този свят и смъртта на Стиви Рей го доказва. Не можем да си позволим да прахосваме времето, което ни е дадено. Като казвах, че не трябва да я забравяме, нямах предвид да сме вечно тъжни. Имах предвид, че ще помним щастието, което преживяхме с нея, и усмивката й винаги ще бъде в сърцата ни.
— Винаги — каза Шоуни.
— Дай ми секунда да взема едни дънки и идвам при вас.
— Добре — усмихна се тя.
Когато Шоуни излезе, част от веселата ми фасада се стопи. Наистина мислех това, което й казах, но ми беше трудно да го изпълня. А и все още ме държеше ужасният сън. Знаех, че е сън, но въпреки това ме тревожеше. Сякаш чувах ехото от виковете на Хийт в тишината на стаята. На автопилот обух най-удобните си дънки и огромния пуловер, който си купих от училищния магазин преди няколко седмици. На гърдите имаше бродерия с фигурата на Никс, вдигнала ръце към пълната луна. Това някак ми подейства успокояващо. Отидох да среща косата си и въздъхнах, като видях отражението си в огледалото. Идваше ми да повърна. Замазах тъмните кръгове под очите си с малко фон дьо тен, сложих си спирала и гланц за устни с вкус на ягода. Почувствах се малко по-готова да се покажа пред света и слязох по стълбите.
Спрях в края на стълбището. Познатата ми отпреди обстановка беше съвсем различна сега. Момичета и момчета се бяха скупчили на групички пред телевизорите. Вместо весели и шумни разговори се чуваше шепот.
Нашата групичка беше пред любимия ни телевизор. Близначките, Деймиън, Джак и Ерик вече се бяха настанили и забелязах, че с тях е и красивият Коул, който се беше настанил между Ерин и Шоуни. Усмихнах се — или беше много смел, или много глупав. Те си говореха тихо и определено не обръщаха внимание на «Мумията се завръща», която вървеше на екрана. С изключение на две неща всичко беше наред. Първо, бяха прекалено тихи, и второ, Стиви Рей я нямаше, за да прави забележки на останалите да пазят тишина, за да може да чуе нещо от филма.
Преглътнах сълзите, които напираха в мен. Трябваше да продължа напред. Трябваше да продължим заедно.
— Привет на всички — поздравих ги аз и се постарах да звуча нормално.
Поне този път влизането ми не беше последвано от внезапна тишина. Даже точно обратното, всички започнаха да си говорят на по-висок глас и подчертано жизнерадостно.
— Привет, Зи!
— Зоуи!
— Зи, ето те и теб!
Седнах до Ерик, той протегна ръка и ме прегърна през рамо, от което се почувствах едновременно хубаво и ужасно гузно. Хубаво, защото той беше страхотен и мисълта, че е толкова луд по мен, ме главозамайваше. А гузна — това може да се обясни с една-единствена дума — Хийт.
— Сега, след като и Зи е тук, можем да започваме маратона — обяви Ерик.
— Маратона на загубеняците — поясни Шоуни.