— Вземи това. — Подаде ми дебело карирано одеяло. Преди да откажа, тя добави: — Не е за теб. За коня е.
Наметнах се с одеялото и ми стана приятно, че мирише на кон. Афродита ме изпрати до портата. Силният вятър образуваше вихрушки от леден въздух около нас и аз потръпвах, но като че ли повече от нерви и страх, отколкото от студ.
— Стиви Рей е една от тях — каза Афродита. Погледнах към нея, но тя се взираше в нощта.
— Знам — отвърнах аз.
— Тя не е тази, която беше преди.
— Знам — повторих, въпреки че това признание ми причиняваше болка. — Благодаря ти, Афродита.
Тя погледна към мен. Изражението й беше безразлично и неразгадаемо.
— Не започвай да се държиш, сякаш сме приятелки или нещо подобно — предупреди ме тя.
— Не съм си и помисляла.
— Имам предвид, че не сме приятелки.
— Да, определено не сме.
Сигурна съм, че я видях как едва сдържа усмивката си.
— Значи се разбрахме — каза Афродита. И после добави: — О, и не забравяй да се обвиеш в мрак и тишина, за да не те забележат хората. В момента ти трябва само да те спрат някъде.
— Ще го направя. Благодаря ти, че ми напомни.
— Добре тогава. Хайде, успех!
Дръпнах юздите, поех си дълбоко въздух и стиснах здраво бедрата си, подкарвайки Персефона.
Потопих се в свят, сътворен изцяло от бяла тъмнина. Снегът се беше променил и сега вместо бели, пухкави снежинки, валяха остри като бръснач парченца леден сняг. Духаше силен вятър и снегът падаше под ъгъл. Покрих главата си с одеялото, за да се прикрия от снега, и се наведох напред, пришпорвайки Персефона да бърза.
— Тичай! — чувах вик в главата си. — Хийт се нуждае от теб!
Пресякох паркинга и стигнах до оградата на училището, където бяха паркирани няколко затрупани със сняг коли.
Застанахме за малко под стената и аз започнах заклинанието:
— Ние сме безшумни… духове… и никой не ни вижда. Никой не ни чува.
Изненадах се, когато пространството около нас изведнъж притихна. Хрумна ми нещо и продължих:
— Ветре, бъди тих около мен. Огън, стопли ме. Вода, стопи снега по пътя ми. Земя, закриляй ме. И, дух, не ми позволявай да се отдам на страха.
Тъкмо бях изрекла думите, когато усетих силата около себе си. Персефона изпръхтя и се отдръпна леко настрани. И като се премести, сякаш сапуненият мехур, който ни обграждаше, се премести заедно с нея. Все още имаше буря и нощта беше адски студена, но аз бях изпълнена със спокойствие и заобиколена от силата на елементите. Сведох глава в поклон и прошепнах:
— Никс, благодаря ти за великата дарба, която си ми дала.
А после тихичко добавих, че се надявам да съм я заслужила.
— Хайде да отидем да приберем Хийт — казах на Персефона.
Тя се понесе в нощта и аз с изненада забелязах, че снегът някак се отблъсква от нас под зоркия поглед на Никс — въплъщението на Нощта.
Пристигнах изненадващо бързо. Имаше бариери, които запречваха пътя към гарата, а стари табели гласяха, че линията е затворена. Усмихнах се и поведох Персефона покрай бариерите и тя хукна в галоп по напълно изоставения път. Наведох се още повече и се облегнах на врата й. С развяващото се зад мен одеяло сигурно съм изглеждала като героиня от стар исторически роман. Представих си, че се нося към обятията на някое лошо момче, което според властния ми баща не е подходящо за мен.
С Персефона минахме пред изхода на Центъра за приложни изкуства, за да стигнем до старото депо. Досега не бях забелязана от никого, но бях чула гласовете на случайни минувачи около автобусната спирка и забелязах полицейска кола наблизо. Ние сме тихи… духове… никой не може да ни види и чуе. Продължих да си повтарям заклинанието наум. Никой не погледна в нашата посока, сякаш наистина се бях превърнала в дух.
Тръгнахме по широкия мост, по който минаваха железопътните релси. Като стигнахме средата на моста, аз спрях Персефона и се загледах от върха към сградата на изоставеното депо. Благодарение на бившия ми учител по приложни изкуства знаех, че преди тази сграда е била красиво декорирана, но след спиране на движението на влаковете е била изоставена. Сега изглеждаше като сграда в Готам Сити — града от комиксите за Батман (да, знам, смотанячка съм). Имаше огромни сводести прозорци, които ми напомняха на замък, обитаван от зловещи духове.
А сега трябва да идем там — посочих на Персефона.
Тя беше задъхана от бързането, но не изглеждаше особено притеснена. Надявах се това да е добър знак. Знаех, че животните имат способност да надушват лошите неща.
Стигнахме до края на моста и намерих разнебитения път, който водеше до входа на депото. Беше пълен мрак. Това не би трябвало да ме притеснява предвид доброто ми нощно зрение, но си ме притесняваше, и то много. Истината е, че треперех от страх, когато стигнахме до сградата и аз я обиколих няколко пъти, за да намеря откъде се влиза в мазето, за което ми спомена Хийт.