— Няма да си спомняте нищо!
Думите отекнаха в агонизиращото ми съзнание, а след това настъпи мрак.
Тридесет и първа глава
Намирах се на прекрасна поляна сред гъста гора. Топъл и нежен ветрец носеше аромата на люляк. През поляната минаваше поток, чиято кристална вода бълбукаше нежно.
— Зоуи? Чуваш ли ме? — Настойчив мъжки глас прекъсна съня ми.
Намръщих се и не му обърнах внимание. Не исках да се събуждам, но духът ми се раздвижи. Трябваше да се събудя. Трябваше да си спомня. Тя имаше нужда от мен.
Но коя беше тя?
— Зоуи… — Този път гласът идваше от съня ми и можех да видя името си, изписано на фона на синьото пролетно небе. Гласът принадлежеше на жена… позната… приказна… чудна. — Зоуи…
Огледах се и видях богинята да седи от другата страна на потока върху типична за Оклахома пясъчна скала. Босите й крака играеха с водата.
— Никс! — извиках аз. — Мъртва ли съм?
Думите ми затрептяха около мен. Богинята се усмихна.
— Всеки път ли ще ми задаваш този въпрос, Зоуи Редбърд?
— Не, аз… съжалявам. — Думите ми се обагриха в розово, може би като цвета на бузите ми.
— Не съжалявай, дъще. Ти се справи отлично. Много съм доволна от теб. Сега е време да се събудиш. И искам да не забравяш, че елементите могат и да възстановяват, не само да разрушават.
Опитах се да й благодаря, макар да нямах представа за какво говори, но някой разтърси силно раменете ми и усетих повей на свеж въздух. Отворих очи.
Снегът се сипеше наоколо. Детектив Маркс се беше надвесил над мен и разтърсваше раменете ми. През странната мъгла, обвила съзнанието ми, изплува една дума.
— Хийт?
Маркс посочи надясно и аз се обърнах да видя отпуснатото тяло на Хийт на носилка, която качваха на линейка.
— Той… — не можех да изрека докрай въпроса си.
— Той е добре, просто малко е пострадал. Загубил е доста кръв, но вече се погрижиха за него.
— Пострадал? — Опитвах се да намеря смисъл във всичко това. — Какво му се е случило?
— Множество разкъсвания, точно както и на другите две момчета. Добре, че го намери и ми се обади, преди да е починал.
Той потупа рамото ми. Един от медицинските работници се опита да се доближи до мен, но Маркс го отпрати:
— Аз ще се погрижа за нея. Тя трябва да се върне в «Дома на нощта», там ще се оправи.
Видях как онзи ме изгледа с отвращение, но детектив Маркс ми помогна да се изправя и ми препречи гледката към човека.
— Можеш ли да стигнеш до колата ми?
Кимнах. Вече се чувствах по-добре физически, но в ума ми беше пълна каша. «Колата» на Маркс се оказа огромен пикап.
Помогна ми да седна на предната седалка — беше топла и удобна, но тъкмо преди да затвори вратата, си спомних нещо, въпреки че от усилието главата ми едва не експлодира.
— Персефона? Добре ли е?
Маркс изглеждаше объркан само за част от секундата, а после се усмихна.
— Кобилата ли? Добре е. Заведохме я в конюшнята на най-близкото полицейско управление, докато пътищата се разчистят достатъчно, че да се върне в «Дома на нощта» Той се усмихна широко. — Явно си по-смела от полицейските сили на Тулса. Нямаше желаещи да я яздят.
Отпуснах главата си на облегалката и потеглихме бавно през снега. Имаше поне десет полицейски коли, пожарна и две линейки, чиито светлини проблясваха в снежната нощ.
— Какво се случи, Зоуи?
Замислих се и присвих очи от внезапната болка, която проряза главата ми.
— Не си спомням — казах и притиснах слепоочията си. Усещах изпитателния му поглед. Погледнах го в очите и си спомних, че ми разказа за своята сестра-близначка, която вече е вампир, но все още са близки. Каза, че мога да му имам доверие, и аз му повярвах. — Нещо не е наред. Паметта ми е пълна каша.
— Добре. Нека да започнем с последното нещо, което си спомняш.
— Бях в конюшнята при Персефона и изведнъж се досетих къде е Хийт и че ще умре, ако не отида при него.
— Вие двамата да нямате Отпечатък? — Изненадата явно е била изписана на лицето ми, защото той се усмихна и продължи: — Със сестра ми често си говорим, а аз съм много любопитен за вампирските работи, особено след като тя премина през Промяната. — Той вдигна рамене, все едно не е кой знае какво за един човек да знае такива неща. — Ние сме близнаци и винаги всичко сме си споделяли. Промяната на практика не промени нищо между нас — засмя се той. После ме погледна сериозно: — Имате Отпечатък, нали?