— Защо реши да си го изкараш на мен? — проплака тя.
Сабрина стана и започна да се разхожда из стаята. Срамуваше се от глупавия трик, който погоди на Чарлз. Страхуваше се от онова, което четеше в погледа на сестра си. Пукнатината между тях се превръщаше в пропаст.
— Ще направя всичко, което пожелаеш, само да не се чувстваш нещастна — промълви и неочаквано за себе си се разплака.
— Не е нужно. Сабрина, реших да се запиша в Брин Мор. Заминавам за Америка.
— Какво?! Нали решихме да учим в Сорбоната?
— Не ме гледай така. За какво се безпокоиш? Знаеш, че и без мен ще се чувстваш прекрасно. Ти си толкова блестяща и възхитителна. Когато си наблизо, никой не забелязва, че до теб стоя и аз. Освен ако не решиш да отстъпиш встрани, за да ме забележат.
— Грешиш! Всички те забелязват. Разликата между нас е тази, че постоянно изпитвам нужда да бъда в центъра на вниманието. Страхувам се, че ако не съм, никой няма да ме обича.
— В Париж ще бъдеш в светлините на прожекторите. — Стефани се изправи на лакът. Вече не плачеше.
— Не заслужавам упреците ти — отвърна след известна пауза сестра й. — Исках да бъда откровена с теб.
— Извинявай. Отсега всяка от нас ще свети със своя собствена светлина. За пръв път няма да си пречим. — Очите й светеха от вълнение. Сабрина се опита да открие в този блеснал, открит поглед завист, но видя само искреност и решимост.
— Никога не съм искала да те засенчвам, нито да ти преча.
— Вярвам ти, но въпреки това с тебе се чувствам като близначката на Сабрина Хартуел. Време е да стана Стефани. Ще си пишем. Ще бъде истинско приключение. Ще видиш.
Беше права. „Време е да се махна — помисли Сабрина. — Сестра ми вече не ме иска. Обичам те, Стефани, прости ми за всичко, което съм ти причинила“ — мислено се сбогуваше със сестра си и като преглъщаше напиращите сълзи, вече обръщаше поглед към пътя, който трябваше да извърви сама.
Глава 4
Светлините бавно гаснеха и публиката постепенно утихна. Прожекторите осветиха тежката завеса на оперната сцена. Диригентът вдигна палката и чувствената испанска увертюра изпълни залата. Стефани прехласната слушаше страстния цигански ритъм, който извикваше в душата й желание да танцува.
— Благодаря! — Тя погледна Дена. Беше й признателна за всичко — за огрения от коледни светлини Ню Йорк, за театрите, за ложата на Кардозо, за представлението на любимата й опера. Въздъхна щастливо. Завесата бавно се разтваряше.
Изведнъж вратата рязко се отвори. Двете приятелки се извърнаха уплашено. Стефани видя силуета на висок мъж.
— Извинете — прошепна тъмнокосият, докато се опитваше да затвори вратата.
— Да не сте сгрешили ложата? — попита Дена шепнешком.
Той кимна и седна в креслото зад тях. Тя почака, но непознатият не намери за нужно да обяснява нищо повече.
— Смотаняк.
Стефани се засмя на бързата преценка. Непознатият бе явно почтен и самоуверен човек, след като се задоволи с едно извинение, без да се смути от забележката на Дена.
В следващия миг забрави за неканения гост. Ниският, чувствен глас на Кармен омайваше младия войник, а музиката се лееше като разтопено злато в притихналата зала. Стефани се приведе, завладяна от прекрасната музика, но нещо сякаш й пречеше да се наслаждава на изживяването. Тя рязко се обърна и срещна погледа на непознатия. Извърна се изчервена от настойчивото спокойствие на този поглед. Бе по-възрастен от нея, с волево лице и толкова прям поглед, че тя не посмя да го погледне втори път. Леко извърна глава, но с крайчеца на окото си съзря, че той не откъсва очи от нея.
— Извинете, стори ми се, че изпуснахте нещо. — Непознатият й подаде програмата.
„Много добре знае, че нищо не съм изпуснала.“ — помисли си тя и побърза да извърне поглед към сцената, но до края на първо действие усещаше, че е наблюдавана.
— Гарт Андерсън — представи се той, докато завесата се спускаше, и протегна ръка.
— Дена Кардозо. — Приятелката й припряно я пое. — Да не сте приятел на Бъртънови?
— Стари приятели сме. Извинете за шумното влизане. Бъртънови не ми казаха, че са поканили други хора, а аз бързах да не изпусна увертюрата. Имах много работа и забравих да погледна часовника. — Протегна ръка на Стефани. — Не се познаваме, нали?
— Стефани Хартуел. — Забеляза дългите му пръсти и си каза, че навярно е художник или музикант.
— Каква работа? — полюбопитства Дена.
— Научна — лаконично отвърна той и ги покани да изпият по нещо на бюфета. Не разбираше защо Дена му задава подобни въпроси. Дали винаги беше толкова любопитна, а приятелката й толкова мълчалива? А може би госпожица Хартуел просто не проявяваше интерес към него?