Дена продължи да го разпитва и Гарт обясни, че е микробиолог, занимава се с научни изследвания и преподава в Колумбийския университет.
— В каква област? — не мирясваше Дена. Гарт отвърна, че било твърде сложно да се обясни за толкова кратко време. Говореше самата истина, а и не обичаше да разказва за работата си на непознати от страх, че няма да го разберат. Предпочиташе да задава въпроси, за да научи нещо повече за Стефани Хартуел.
Дена го наблюдаваше без сянка от ревност. Радваше се, че проявява интерес към приятелката й, защото и за слепия беше ясно, че тя вече го е забелязала.
След спектакъла Гарт предложи да ги изпрати.
— Ние сме с лимузина — отвърна тя и изведнъж сякаш си спомни нещо. — Стефани, обещах на мама да й се обадя веднага щом изляза от операта. Ей сега ще се върна.
Той я изпрати с усмивка.
— Колко мило от нейна страна!
— Дена е винаги много мила — отвърна Стефани.
— Искам да се срещнем. Какво ще кажете за утре?
Тя поклати глава.
— А вдругиден?
— Съжалявам. Тук съм на гости. Дена и родителите й са направили подробен план за моето гостуване. Толкова са мили с мен, че не искам да ги огорчавам.
— А след ваканцията?
— Връщам се в Брин Мор.
— Сигурно ще се дипломирате.
— Не, аз съм едва във втори курс — засмя се тя.
— Изглеждате… — смръщи вежди Гарт. — На колко сте години?
— Деветнайсет.
— Хм, изглеждате по-голяма.
— Нима деветнайсет са малко години?
— Струва ми се, че не са много.
Дена се върна и те се разделиха. Застанал в сянката на сградата, младият мъж наблюдаваше как лимузината бавно минава край него и се чувстваше като селянин, наблюдаващ край пътя кралския кортеж. Бяха богати, изискани, светът беше техен. Усмихна се и си каза, че ще завладее сърцето на принцесата.
Колежът Брин Мор е разположен сред зелените хълмове на Пенсилвания, на един час път с влак от Ню Йорк. Стефани току-що бе пристигнала и тъкмо разопаковаше багажа си, когато Гарт позвъни.
— Ще дойда този уикенд — подхвърли небрежно той. — Може да се отбия да ви видя.
— Какво ще правите тук?
— Смятам да прекарам един ден с вас.
Срещнаха се в „Пемброук Арк“, където всички от университета уреждаха срещите си.
— Къде ще ме заведете? — попита Гарт, после засмяно добави: — Хайде да си говорим на „ти“.
— Трябва да се отбия в библиотеката за няколко минути, после може да закусим в „Уиндъм Хаус“.
Двамата слязоха по стълбите и като прекосиха приземния етаж, излязоха на товарната рампа.
— Трябва да посрещна един камион с антики за утрешния търг. Нужно е само да подпиша товарителницата — обясни младата жена.
Гарт я наблюдаваше как разговаря с шофьора. След минута тя се върна при него.
— Каза, че кранът се е повредил. Не зная дали ще успея да намеря някого от работниците. Трябва да разтоварят сандъците. Сигурно ще се забавя. Ако искаш, иди да закусиш.
— Имам опит с камионите. Дай да погледна.
— Откога учените разбират от камиони?
— Учените — не, но селските момчета от Минесота по цял ден се возят на камиони и трактори. И редовно ги поправят. Кога ще сервират закуската?
— След три часа.
— Тъкмо ще ми се отвори апетит. — Той се наведе над двигателя и след няколко минути извика на шофьора: — Опитай сега! — и отстъпи няколко крачки. Моторът забръмча. — Науката е славно нещо.
— Също като момчетата от Минесота — усмихна се тя и прокара пръст по челото му, изцапано със смазка.
— Майка ми често ме питаше дали мога да оправя една машина, без да отнеса половината смазка по дрехите си. Къде мога да се измия?
— В дъното на коридора има тоалетна.
— Да не избягаш!
— Няма.
Стефани беше поискала разрешение да покани свой гост в „Уиндъм Хаус“. Докато закусваха, го наблюдаваше крадешком.
— Все още ли имаш ферма в Минесота?
— Не. Отстъпих я на сестра си и мъжа й. — Забравил всяко притеснение, той разказа за детството си, за самотните часове, които обичал да прекарва на полето, и да мечтае как един ден ще стане известен учен. — Имах спокойно, осигурено детство, изпълнено с обич и без съмнения за бъдещето.
— Нима после всичко се промени?
— Да, всичко. — Той замълча за миг. — На осемнайсет години спечелих стипендия за университета. Щях да бъда първият от целия ни род с висше образование. После родителите ми загинаха при автомобилна катастрофа. Наложи се да се откажа от университета, за да поддържам фермата.
— Казваш го толкова спокойно.
— Тогава не можех да говоря за това спокойно като сега. Нещастието разруши всичко, за което бях мечтал. Беше отдавна, преди осем години.