През май храстите в Брин Мор цъфтят в розово и бяло и покриват земята с килим от цветове. Горещото слънце изсушава влагата на априлските дъждове и в старите дървета се събират рояци от птици. Казват, че май е най-добрият месец за сватби.
Стефани и майка й стояха в двора на библиотеката. Лора критично оглеждаше езерцето и наредените около него столове и маси.
— Прилича повече на градинско увеселение, отколкото на сватба. Нима не искаш нещо по-официално, скъпа?
— Искам точно това — отвърна й тя и извърна поглед към групата приятели и колеги, които се събираха около Гарт.
— Ей, вие двете! Стойте мирно! — извика Гордън и ги щракна с фотоапарата си.
— Защо напускаш университета? Сигурна ли си, че няма да съжаляваш?
— Майко, как да остана в Брин Мор, след като Гарт ще работи в Илинойс?
— Можеше да почака още две години.
— Не можеше. Работата, която му предлагат, е много хубава. Не е за изпускане. — Целуна майка си по бузата. — Ще си купим голяма къща с много спални и ти често ще ни идваш на гости. Била ли си някога в Чикаго или в Евънстън?
— Не.
— Ето, сега ще ги видиш.
Стефани видя как сестра й влезе в градината и се отправи към съдията Феърфакс и семейство Кардозо. Тръгна усмихната да я посрещне.
— Изглеждаш прекрасно!
— Не, ти изглеждаш прекрасно! Нима е възможно човек да излъчва толкова щастие?
— Когато дойда на твоята сватба, аз ще ти задам същия въпрос.
— Съдията Феърфакс разказа как си е играл с нас в детството ни — засмя се Сабрина.
— И още тогава предсказах, че ще кумувам на сватбите ви — допълни мировият съдия. — Още чакам Сабрина да ми се извини, че остана да учи в Европа.
Тя учудено вдигна вежди и промени темата на разговора. „Не иска да говори за себе си“ — помисли си Стефани, но това не я учуди. Дори и в писмата си сестра й беше сдържана и лаконична като добър, но далечен приятел. Миналото лято, което двете прекараха с родителите си в Шотландия, тя бе пак така далечна, сякаш се страхуваше, че може неусетно да започне интересен разговор и да затъмни своята сестра. Стефани разбираше, но не искаше да промени нещата. „Нека и тя веднъж се почувства неловко!“ — от тази мисъл й стана неудобно, но до края на ваканцията не направи нищо, за да запълни пропастта помежду им.
„Някога бяхме едно цяло, а сега аз не зная нищо за нея. Кого обича, за какво мечтае?“ — Стефани наблюдаваше как сестра й разговаря със семейство Кардозо и изведнъж я обзеха угризения.
— Сабрина, може ли за момент. — Докосна лакътя на сестра си и двете се отдалечиха.
Гордън веднага насочи фотоапарата към тях. Неговите прекрасни дъщери! Еднакви и все пак толкова различни. Сабрина, в елегантната си копринена рокля, която подсказваше очертанията на тялото й, и разкошна широкопола шапка, скриваща косите й. Студена и някак си недостъпна. До нея, грейнала от щастие, вървеше Стефани в бял облак от коприна и дантела. В тъмнокестенявите й коси беше затъкната бяла камелия.
— Извинявай — започна тя.
— Няма нищо. Разбирам всичко. Никога досега не съм те виждала толкова щастлива. Обичам те, Стефани.
— Харесваш ли Гарт?
— Разбира се! Той е очарователен и влюбен в теб. За себе си ще говоря друг път. Сега искам само да се порадвам на твоето щастие.
Стефани сложи ръце на раменете й и леко допря бузата си о нейната. Ужасната истина беше, че нежеланието на сестра й да разказва за живота си я радваше. Не искаше да открие, че зад тази сдържаност тя крие богато, разнообразено ежедневие, изпълнено с успехи и стремежи. В този момент Гарт се приближи и Стефани възкликна:
— Вие още не сте се запознали? Сабрина и Гарт се спогледаха.
— Съжалявам — поде той, — но работата ми в университета ме задържаше до последния момент. Започна изпитната сесия и нямах възможност да пристигна в Брин Мор по-рано.
— Деца — обади се зад тях Гордън, — церемонията започва. Мировият съдия бе застанал до един разцъфнал храст.