Младоженците се изправиха пред него. До Гарт стоеше един негов колега от университета, а до Стефани застана сестра й. Докато се нареждаха един до друг, младоженецът прошепна на бъдещата си съпруга:
— Тя е студена. Ти си много по-жива и красива от нея.
В миг Стефани разбра, че сестра й нарочно се държеше резервирано, за да й даде възможност да блести в този толкова щастлив ден. „Това е сватбеният ми подарък — мислеше Стефани. Сърцето й преля от обич и признателност. — Но какво да направя? Вече не сме близки както някога. Тя не споделя нищо с мен. Всяка от нас си има свой път, свой живот. Нямаме нужда една от друга.“
Феърфакс започна своето слово и мислите й се откъснаха от Сабрина. Каза си колко удивително се беше подредил животът й. Точно когато бе загубила близостта на сестра си, бе намерила Гарт. Имаше съпруг, значи никога нямаше да бъде сама.
Глава 5
Посивелите от вековете кули на замъка се извисяваха над зелените хълмове на Хемпшир. Подобно на бронзова завеса зад него се простираха букови гори.
— Замъкът Тревистън. — Стефани зачете писмото на сестра си едва ли не със страхопочитание. — Осемдесет стаи, хиляда и двеста акра паркове и ниви… Гарт, погледни! — извика тя. — Пауни!
Гарт намали скоростта, за да видят по-добре и пауните, и замъка и сребристото езеро зад него, което явно заместваше някогашния ров.
— Приятна къщичка — отбеляза иронично и отново натисна газта.
— Не мога да си представя как Сабрина ще живее тук след сватбата. На нейно място бих се чувствала като джудже, попаднало в замъка на великан. Дали ще свикне?
— Защо не я попиташ? — Гарт спря пред парадния вход. Един прислужник вече приближаваше, за да вземе багажа им.
Половин час по-късно, докато разглеждаха парка, Стефани отново поде темата:
— Интересуват ме преди всичко съдбите на неговите обитатели — отвърна сестра й. Тримата се разхождаха по пътеката, криволичеща между стотици розови храсти. — Не мисля за рицарите, нито за войните и междуособиците, продължили четири века. Не ме интересуват и царствените процесии, а самото семейство и неговите черни овци. Във всяко поколение на рода Лонгуърт има поне по една. Така всеки може да си позволи всякакви ексцентричности и накрая да посочи черната овца с довода, че има и по-лоши от него.
— И коя е сегашната черна овца? — засмя се Стефани.
— Все още не съм установила. Мисля си, че Дентън иска да се пребори за тази „титла“, но баща му и бордът на директорите не биха го оставили. Страхуват се не толкова от скандалите, а от гласността им в пресата.
— Не знаех, че Дентън работи.
— Само когато има настроение.
Гарт разглеждаше високия жив плет на прочутия лабиринт на Тревистън.
— Гарт, ние се връщаме. Идваш ли?
— След малко.
От писмата на Сабрина до сестра й той знаеше, че лабиринтът представлява триъгълник от жив плет, който Стонтън Лонгуърт изградил през 1775 година за забавление на своите гости. Той надничаше през отворите в плета и се опитваше да си представи схемата на лабиринта. „По-късно ще го разгледам — реши. — Или утре, след сватбата.“
Чу гласа на жена си и влезе в библиотеката, но се оказа, че това бе Сабрина, която разговаряше по телефона. „Странно, гласовете им са съвсем еднакви“ — помисли си.
— … да реставрира тавана — обясняваше тя на някого и енергично жестикулираше. Гарт се огледа. Замъкът беше наистина великолепен, независимо че приличаше по-скоро на музей, отколкото на дом.
— Разбира се, че не можеш да окачиш картина, или да сложиш нещо друго просто така — обясни Сабрина на сестра си, когато по-късно двете седнаха на балкона на нейния апартамент на чаша чай. — Това е първото правило.
— Изглеждаш толкова щастлива! Нима е възможно човек да излъчва толкова щастие! — отбеляза Стефани и двете избухнаха в смях при спомена за същите думи, които Сабрина бе изрекла преди четири години. Докато тя създаваше семейство и подреждаше дома си в Евънстън, Сабрина се дипломира в Сорбоната и замина за Лондон. Живееше в малък апартамент и работеше в галерията на Никълъс Блекфорд. Завърза нови приятелства, взе участие в организирането на два благотворителни търга. В писмата си никога не споменаваше за интимния си живот. „Може би сега ще сподели“ — помисли си Стефани и си спомни колко любов имаше в погледа на сестра й, когато излезе да я посрещне. — Щастлива ли си? — попита сериозно тя.
— Щастлива или може би възбудена — отвърна й. — Мисля, че с Дентън любовта и въодушевлението не се различават особено. Той е невероятен! Обикаля света, сякаш е някой от парковете на Тревистън. Нямаш представа колко е богат животът ми с него.