Скоро останаха сами в опразнената зала.
— Хайде, ще те заведа на лекар.
— Толкова ли зле изглеждам? — попита бавно Гарт и го изгледа внимателно.
— Да, ужасно. Къде те боли? Гърдите? Ръката?
— Главата и сърцето — тъжно се усмихна той. — Но това не е сърдечен удар, Ралф. Просто удар, който ме върна в реалността, помогна ми да се пробудя. — Той погледна към високите тъмни прозорци, по които бързо се спускаха дъждовни капки, и като че в просъница чу собствения си глас, който обясняваше: — Не е ли странно, че ние се оставяме да бъдем мамени продължителен период от време, след като е трябвало само да отворим очи, за да видим истината? Понякога виждаме нещата, чуваме ги — те просто не съвпадат, но ние се опитваме да убедим самите себе си, че всичко е наред, стараем се да представим всичко така, както ни харесва, не позволяваме на съмнението да ни обземе, защото не искаме да го приемем, защото е прекалено ужасно, за да бъде истина. Сигурно ти се струва, че говоря като психолог. Може и да съм си сбъркал професията. Но Господ ми е свидетел, че съм сбъркал с брака си.
— Гарт, какво, по дяволите…
— О, майната му, не обръщай внимание на бълнуванията ми, Ралф. Просто нямам право да те натоварвам със закъснялото си пробуждане. Ще отида да се поразходя, трябва да обмисля някои неща.
— В този дъжд? И няма ли да се срещнем по-късно, да вечеряме заедно?
— Не тази вечер, Ралф. Ще ти се обадя по-късно. Съжалявам, моята лекция…
— Лекцията ти беше прекрасна. Краят беше малко неочакван, но това няма значение. Не искаш ли да ми кажеш по-подробно за това твое пробуждане? Понякога е по-лесно да преживееш нещо, ако до теб има приятел.
— Не мога. Не съм дори сигурен, че съм прав. Но може би ще дойде време… ще ти се обадя… — Двамата си стиснаха ръцете. — Дължа ти още една лекция.
— Забрави го. Искаш ли да ти повикам такси?
— Не, ще се оправя.
Но навън нямаше никакви таксита. Продължаваше да вали силен дъжд и след като повървя няколко метра, той се предаде и се насочи към близката спирка на метрото. Стоеше на платформата, заобиколен от хора, готови да влязат във вагона, щом вратите се отворят.
Може би грешеше. Нямаше никакви доказателства. Учените смятаха доказателствата за абсолютно задължителни. Това бе дълъг процес: наблюдения, контролирани експерименти, попълване на съответната документация, изводи и заключения. А в този случай имаше само някакъв внезапен проблясък, който го заслепи по време на лекцията, и сега му се струваше, че някаква пелена се е вдигнала пред очите му. Всичко му изглеждаше съвсем логично — тя беше Сабрина.
В метрото нямаше никакви свободни места и той стоеше прав, заобиколен от множество хора. Тя го бе заблудила. Как майсторски само го бе залъгвала. Него, учения, внимателния наблюдател, който си бе спечелил международна известност с прецизността на своите опити и адекватността на документацията и изводите си. Той не можа да разбере, че живее със сестрата — близначка на съпругата си. Че спи със сестрата — близначка на съпругата си. Как само се опитваше да оправдае грешките й, да убеди сам себе си, че тя иска да спаси брака им. На практика той й помагаше в измамата. Помагаше й и я обичаше, докато тя го мамеше.
Какъв глупак бе само!
Забави крачките си, когато стигна до фоайето на хотела. Но едва в препълнения асансьор, който спираше на всеки етаж, си даде сметка каква всъщност е истината и в миг стомахът му се сви.
Съпругата му бе мъртва.
— Не слизате ли тук?
Гарт вдигна очи. Вратата на асансьора се бе отворила на неговия етаж и момичето я задържаше с ръка.
— Да — дрезгаво пророня той и се изкашля. — Благодаря ви. Тя слезе след него и с тревога го наблюдаваше как едва се влачи по килима на едри цветя.
— Има ли някой, който да се погрижи за вас?
— Да, благодаря ви.
Всъщност не. Никой. Но това не засягаше останалите. Това е въпрос между Сабрина и него.
Той се облегна на стената точно пред вратата на стаята им. Студени тръпки преминаха през ръцете и краката му, а в същото време едва си поемаше дъх. Остана така известно време, докато събере достатъчно сили. Чу как от другата страна на стената иззвъня телефонът и някой вдигна слушалката. Тя беше тук. Чакаше го.
Отдели се от стената. Трябваше да застане лице в лице с нея. Все пак можеше и да греши. Една отчаяна, ненаучна надежда. Той отключи вратата и влезе вътре.
Сабрина се бе свила на един стол до прозореца. Под светлината на лампата косата й изглеждаше златисточервена, а кожата й — съвсем бледа, почти прозрачна. Изглеждаше му толкова крехка и уязвима, че ръцете му инстинктивно се насочиха към нея да я прегърнат. „Не!“, каза си ужасен и остана неподвижен на мястото си.