— Ралф се обади преди малко — започна тя. — Питаше дали… Замълча, поразена от свитите му устни и пребледнялото му лице. Разбра, че той знае истината. Може би глупостта й в лабораторията днес следобед или някаква друга грешка е помогнала най-накрая на аналитичния му ум да сглоби фактите и да разгадае всичко? Какво значение имаше това? Вече беше прекалено късно, за да съжалява.
Уплаши се, но в същото време изпита странно чувство на облекчение. Вече нищо не зависеше от нея. Тя просто не бе в състояние да му каже сама, но искаше той да разбере истината. Не искаше да си тръгне, като остави след себе си куп лъжи…
Настъпи мъчителна и за двамата тишина. Всеки от тях се колебаеше, нямаше желание да произнесе думите, които щяха да променят завинаги живота им. Накрая Гарт отиде до нощната лампа и запали и нея.
— Никакви сенки. Мисля, че имаме достатъчно сенки между нас, нали, Сабрина?
Тя просто не можеше да приеме името си, произнесено от неговите уста. Стори й се като име на непознат.
Не, не беше име на непознат. Беше нейното собствено. Просто тя беше чужд човек за Гарт.
— Е? — попита той и тя усети в гласа му отчаяна надежда, че може би греши.
— Не — промълви толкова тихо, че той трябваше да се напрегне, за да я чуе. — Не грешиш.
— Сабрина.
— Да.
Той се олюля, сякаш разтърсен от експлозия, после започна нервно да обикаля из стаята, без да я поглежда.
— И защо беше всичко това, някаква игра, така ли? Просто ти се прииска да си поиграеш на домакиня за малко и ти трябваше временно семейство, някакви глупаци, които да стоят смирено и да ти позволят да ги разиграваш? Може би животът в Лондон ти се е сторил доста скучен, затова си казала на богатите си приятели да държат фронта, докато ти избягаш за малко и се потопиш в почтената бедност? Просто едно малко отклонение, нищо повече, за да е по-весел живо…
— Гарт, престани, спри, моля те, нещата не са такива, каквито…
— А професорът, глупавият професор се моли за душата на лейди Сабрина Лонгуърт, докато тя в същото време му играе разни номера. Сигурно съм ти приличал на най-големия глупак на всички времена.
— Моля те, не е…
— И защо е решила лейди Сабрина да направи подобно нещо? — прекъсна я, като изрита куфара, който стоеше на земята. — Какво всъщност е искала? Просто да си поиграе на домакиня? Вероятно не. Сигурно е искала нещо повече. Но какво? — Той се облегна на ръба на канапето близо до Сабрина. — Възможно е да е искала да покаже на сестра си колко добре може да играе ролята на домакиня? Така ли беше? Лейди Лонгуърт, отегчена от богатите си приятели, е решила да покаже на сестра си, че няма нещо, което да не е в състояние да свърши. Тя вече й е демонстрирала превъзходството си във всяко друго отношение — пари, успехи, свобода, любовници… о, Господи… — гласът му потрепери и той погледна безпомощно ръцете си, сви и разтвори отново длани, сякаш за да докаже сам на себе си, че вече не държи нищо в тях. — Стефани е мъртва. Съпругата ми е мъртва. Ти си знаела това. Стоеше до мен на погребението й. Оставила си ме да погреба съпругата си, без да ми кажеш какво точно става. — Той застана до креслото й и тя се сви още повече в него. — Ах ти, мръснице, как можа да стоиш там, докато спускаха ковчега в гроба и да не ми кажеш кой е вътре?
— Аз ти казах! Опитвах се да ти кажа! Ти не желаеше да ме слушаш, казах ти, че аз съм Сабрина…
— Да, каза, вярно е — призна Гарт и отново започна да снове из стаята. — Но дали направи всичко възможно, за да научим истината? Колко пъти я повтори? И колко време, след като пристигна вестта за смъртта й?
Замръзна на мястото си, когато се чу да казва това, а в главата му нахлуха ясни спомени: засмените лица на Пени и Клиф и изпълнените им с доверие очи; семейството му по време на вечеря, докато той разказва за своята работа; Деня на благодарността и кухнята, изпълнена с приятели; гробището, ковчега, Стефани, трепереща в ръцете му… не, по дяволите, не — не е Стефани; Стефани е мъртва; той е успокоявал Сабрина и е наблюдавал как погребват съпругата му. — Господи, ти се обади тогава по телефона. Пътувахме заедно до Лондон, два дни преди погребението изглеждаше потънала в скръб, но не ни каза, изобщо не ни каза коя е мъртвата.
— Достатъчно! Как си позволяваш! — Тя скочи от креслото и се изправи до прозореца с вдигната глава. — Каквото и да се е случило, в никакъв случай няма да ти позволя да намекваш, че всъщност не съм тъгувала за сестра си. Как смееш да ме обвиняваш, че съм заела мястото й, за да й покажа, че съм по-добра от нея? Не съм по-добра, нито някога съм се смятала за по-добра; ние бяхме съвършено еднакви, просто всяка от нас бе част от другата и аз я обичах повече от всички на света. Обичах я повече от тебе; най-малкото я уважавах като личност, а не единствено като съпруга; исках да бъде обградена с любов и внимание, а с теб тя не получаваше нито едното, нито другото. Ти беше толкова погълнат от себе си, че почти не я поглеждаше години наред, никога не се вслушваше в това, което казваше… О, Гарт, съжалявам, наистина съжалявам, не исках да кажа точно това. Знам, че нещата съвсем не са били толкова прости, отношенията между двама души винаги са доста сложни… Но аз толкова я обичах и тя така ми липсваше; освен това и двете нямахме намерение това да продължава дълго, смятахме, че ще се разменим само за седмица…