— Ние? Какво искаш да кажеш? — Той крачеше нервно из стаята и докосваше мебелите, сякаш те бяха единственото устойчиво нещо в объркания му свят. — Стефани никога не би участвала в подобен мръсен номер…
— Разбира се, че участваше, как иначе бихме могли да разменим местата си? Съжалявам, не исках да научаваш за това, не исках да те наранявам…
— Да ме нараняваш? Да не си луда! След като седмици наред ме лъжеш, разиграваш ме като последен глупак, накрая имаш наглостта да ми казваш, че не искаш да ме нараняваш?
— Може би сега ти изглежда точно така. — Тя погледна през студения прозорец към светлините на града, размазани от дъжда. — Но вече ти обясних, че ние нямахме намерение да продължаваме повече от седмица с тази размяна. На Стефани й се струваше, че има нужда да бъде далеч за няколко дни, да обмисли проблемите, възникнали с Клиф, както и с теб, да се освободи от непрекъснатите грижи за пари, за работата в Станфорд…
— Може би подробно те е запознала дори с интимните ни отношения…
— Разбира се, че не. Никога не стигаше до подробности. Но аз чувствах, че има нужда да избяга за малко от всичко, същото беше и с мен; в моя живот имаше също така доста напрежение — проблеми, върху които бих искала да размисля. Тогава у нас възникна идеята да прекараме една седмица в живота на другата…
— Чия беше идеята?
— Моя — твърдо заяви Сабрина. Прекалено твърдо.
— Лъжеш. Идеята беше нейна, нали?
— Не си спомням. Но какво значение има това?
— Не можеш ли поне веднъж да кажеш истината?
— Идеята беше на Стефани. Но аз също се съгласих.
— Да се размените. И какво стана след това?
— Смятахме, че така ще можем да погледнем от различен ъгъл на живота си, да разберем по-добре самите себе си — къде сме и къде бихме искали да бъдем. А след това всяка щеше да се върне в дома си. Никой нямаше да разбере. Обещах на Стефани, че няма да се любя с теб, а тя каза, че това се случва толкова рядко…
— Но ти го направи, нали? — извика той и лицето му потъмня. И, господи, колко добре се справи при това, истинска актриса. Аз дори реших да дойдем отново тук, защото съм един романтичен глупак… Прекарваше си добре, нали? Нощ след нощ, а аз напълно вярвах, че това е истина, всичко толкова ми харесваше…
— Но то не беше лъжа. Не можеш ли да разбереш? Гарт, моля те, опитай се да разбереш. Просто се влюбих в теб. Не съм го искала; опитвах се да го избегна, но дълго преди сама да си дам сметка, вече бях влюбена в теб. След това, когато разбрах всичко, исках веднага да се върна в Лондон, но Стефани настояваше да продължим още малко — а и ръката ми бе счупена и двете се страхувахме, че ако се разменим в този момент, ти може да откриеш…
— Къде искаше да отиде Стефани?
— Тя искаше да се върне при теб, но докато ръката ми…
— Къде искаше да отиде, преди да се върне при децата и при мен?
— Няма значение.
— Дявол да го вземе, не се отнасяй с мен като с дете, от което крият истината. Точно това си правила още от самото начало. Сега вече е малко късно да продължаваш. Къде искаше да отиде тя!
— На пътешествие с яхта. Защото аз съм била толкова много пъти на такива пътешествия, а тя — нито веднъж.
— С кого?
— С някаква компания.
— С други думи, имала си е някакъв приятел?
— Гарт, какво значение има всичко това? Тя е мъртва. Тя те обичаше, обичаше и децата, искаше да се върне и да остане при теб, да закрепи брака ви, и точно в този момент беше убита. Това е всичко, което има значение.
— И нищо друго. Колко удобно, нали? И ти ли живееш по този начин? Ще ти кажа какво има значение: тези три проклети месеци. Три месеца, през които заблуждаваш две деца, които те обичат и ти вярват. Три месеца, през които лъжеш приятелите си, които се безпокоят за теб и ти помогнаха, когато си счупи проклетата ръка. Три месеца на лъжи, през които се опитвах да обясня по някакъв начин поведението ти и вярвах, че искаш да спасиш брака ни. Три месеца на усмивки и целувки, на страстни любовни нощи. Три месеца на непрекъсната измама — а ти беше наистина добра в това отношение, трябва да ти го призная и да те поздравя с тази забележителна…