— Моят дом е тук — категорично отсече тя. — Децата са с баща си, ходят на училище, те ще си останат там. — „Трябва да кажа още нещо. Не бива да карам хората да мислят, че съм ги изоставила.“ — Може би през лятото и те ще дойдат тук. Не виждам „Таймс“ на подноса.
— О, господи, май съм го забравила. Толкова неща се случиха така неочаквано. Ще го донеса, моя лейди, а след това ще отида пак на пазар, защото не съм купила достатъчно… вие ще имате ли гости?
— В началото не. Но ще се храня тук.
Госпожа Търкъл излезе, върна се след малко с вестника и излезе отново, без да попита нищо повече, едва сдържайки любопитството си.
— Госпожо Андерсън, за мен ще е чест да работя за вас — каза й тя час по-късно, когато се появи, за да отнесе подноса за чай. — Дълбоко уважавах лейди Лонгуърт и я обичах, сега тя ми липсва. Ако мога да остана с вас, това до известна степен ще притъпи липсата, защото ще бъде почти същото както преди.
— Благодаря — каза Сабрина. — Ценя високо това, което казвате.
Повече не засегнаха темата за странното и неочаквано пристигане на Стефани Андерсън от Америка без никакъв багаж. Тя просто бе дошла да живее постоянно в Лондон, бе дошла да заеме мястото на сестра си.
Но съществуваше и друг дом, със сенчести стаи, шумни стъпки и гласове, който никога не можеше да забрави, каквото и да правеше. През цялата нощ не можа да заспи под копринените чаршафи, често протягаше ръка и търсеше Гарт, после разочаровано се обръщаше и си припомняше топлината на тялото му и нежната му прегръдка, в която често заспиваше. Но всичко това вече го нямаше, нямаше го и всеки път тя се събуждаше с мисълта за реалността и със спомена, както и с чувството за една празнота, която съответстваше на самотното й легло и на тихата тъмна къща.
Сутринта, докато отиваше към магазина, направи конкретен план за първия ден от своя нов живот: среща с Никола и Брайън в „Амбасадор“, разговор със Сидни по финансови въпроси, обяд с Габриела и следобедно пазаруване. А след няколко дни щеше да започне да се обажда на приятелите си и да им каже, че вече е тук.
В „Амбасадор“ завари двамата мъже да обсъждат една малка пукнатина в старинен шкаф с чекмеджета от 1766 година. Сабрина наблюдава известно време от входа изумителната красота на предмета.
— Къде го открихте? — попита тя, когато влезе. — Не съм виждала мебел на Карлин от години.
— Моя мила Стефани! Как ни изненада! — извика Никола, явно доста смутен. — Нямахме представа… Трябваше да ни предупредиш…
— Брайън, и твоето ли сърце подскочи?
— Не — усмихна се той и пое ръката й. — Радвам се да те видя.
— Никола, би ли дошъл с мен в кабинета ми. А ти, Брайън, ще останеш в салона, нали?
— Разбира се.
— Бих искала да говоря с теб след малко.
— Разбира се.
— Приятен човек — каза Никола, като я следваше. — Но кажи ми, скъпа Стефани, как позна, че шкафът е на Мартин Карлин? Сабрина никога не е споменавала, че така добре познаваш античните предмети. Наистина съм впечатлен, явно има доста неща за теб, които ще трябва да научим.
— Никола, разбирам тревогата ти — започна тя, след като се настани пред черешовото бюро и прокара пръсти по полираната му повърхност. — Ти се опасяваш, че ще се намеся в ръководството на „Амбасадор“ или че ще продам магазина на друг. Нека да ти разясня някои неща. Първо, „Амбасадор“ няма да се продава, нито на теб, нито на някой друг. Второ, имам намерение да го ръководя точно както Сабрина правеше това, но с твое участие. Както виждаш, половината от опасенията ти са били напразни.
— Моя скъпа лейди…
— Извини ме. — Тя се изправи и отиде до вратата: — Брайън, може ли да получим чай? И кроасани. — После се върна на мястото си и го погледна. — След последния ни телефонен разговор останах с впечатлението, че се опитваш да скриеш някои от продажбите, както и да ме заблудиш относно финансовото състояние на магазина.
— Скъпа Стефани!
— Разбира се, би трябвало да проявиш голяма изобретателност, след като Брайън води счетоводството, а Сидни го следи отблизо. Но ние и двамата знаем, че ти си достатъчно изобретателен. Смятам, че един честен разговор на четири очи ще ми спести необходимостта да разпитвам Брайън и Сидни.
Настъпи неловко мълчание. Никола като че бе изгубил непресъхващата си енергия.
— Ти разбираш, Стефани, ние нямахме представа кога ще се върнеш и за колко време, ако изобщо го направиш. Дори сега, когато ми казваш, че ще ръководиш магазина, не ми е ясно как ще го правиш от Америка. Ние тук носим всекидневна отговорност за…
— Аз ще остана тук, Никола. Ще живея в къщата си на площад „Кадоган“ и ще ръководя „Амбасадор“.