— Да, липсват ми.
— А съпругът ти?
— Щеше да ми разказваш за Брукс.
— Да, вярно. Той най-накрая откри тези свои шпиони. Единият е от лондонския офис — продавал търговски марки и маркетингови стратегии на „Раймър Козметикс“, а другият е от завода в Берн — той им продавал химически формули. Затова му е било толкова трудно да ги разкрие; знаел е, че никой, освен мен няма достъп и до двата вида информация.
— И той вероятно е смятал, че ти си го направила?
— Да, този шпионин от Берн казал на някого, че продавам информация на „Раймър“. Когато слухът се разпространил, някой писал за това на Брукс. След това „Раймър“ пуснаха на пазара цялата есенна козметична серия на Брукс и той изгуби от това милиони. Обвиняваше мен за загубата, тъй като само аз имах достъп до персоналните му файлове. Решил е, че не може да бъде никой друг, и веднага ме изгони. Просто не знам какво щях да правя без Сабрина. Никога не съм имала нейното самочувствие, нито твоята сила. Вие двете винаги се оправяте в трудни ситуации, може би защото можехте да разчитате една на друга. Аз никога не съм имала — о, господи, съжалявам, Стефани, ето че пак оплесках всичко. Сигурно ужасно ти липсва.
Сабрина мълчеше, опитвайки се да овладее болката и самотата, които я бяха връхлетели.
— Искаш ли да направим сватбеното тържество на площад „Кадоган“? — попита накрая.
— О, Стефани, нима това е възможно? Чудесно! Честно казано, мислих си за това, но не бих могла да го реша без теб. Сега, след като ти си тук, всичко се нарежда идеално.
— Елате на вечеря двамата с Брукс в петък и тогава ще уговорим подробностите. Госпожа Търкъл ще трябва да знае колко ще са гостите.
— А ти ще застанеш ли до мен по време на церемонията? Винаги съм искала Сабрина да е там до мен… Стефани, имаш ли нещо против, ако просто те смятам за Сабрина? Двете толкова си приличате и това е доста объркващо…
— Знам.
След обяда трябваше да изпълни още едно свое обещание. Отиде до „Питър Дейл“, за да разгледа античните военни доспехи.
— Не искам да купя цял костюм — обясни на собственика. — Само нещо дребно…
— Момент, имам нещо подходящо — отвърна той и изчезна в задната част на малкия магазин, за да донесе една прекрасно оформена броня. „Тя наистина е подходяща“ — мислеше си Сабрина, докато подписваше чека, и си представяше как Клиф се хвали с нея пред приятелите си, а след това я закача в стаята си, за да му напомня, че някога е имал майка, която го е обичала.
В друг магазин купи специална хартия за рисуване за Пени, една от най-големите кутии с бои, която успя да намери, и комплект японски четки и писци за мастило.
— Брайън, как би могло да се изпрати всичко това в Америка? — попита го, след като се върна в „Амбасадор“.
— По същия начин, по който изпращаме някои от картините. Оставете тази работа на мен, госпожо Андерсън.
— Почакай. Има още нещо. — Тя изчезна в кабинета си и се върна след малко със запечатан плик в ръка. — Нека всичко бъде изпратено на този адрес.
Броня, хартия и бои за рисуване, писмо.
„Скъпи мои Пени и Клиф, мисля за вас, толкова ми липсвате и всеки път, когато затворя очи, ви виждам така ясно. Не мога да се протегна през океана, за да ви прегърна, затова вместо прегръдка ви изпращам подаръците, които ви обещах за Коледа. Обичам ви и двамата. Много ви обичам.“
И бележка за Гарт.
„Каквото и да решиш да кажеш на Пени и Клиф, моля те, дай им тези подаръци. Няма да им пиша повече, нито ще им изпращам нещо, освен ако ти не ми разрешиш. Но когато тръгвах, им обещах, че ще им изпратя подаръци веднага щом пристигна в Лондон. Моля да ми разрешиш да изпълня обещанието си. Това е последната услуга, която искам от теб.“
Сега вече нямаше какво повече да направи за семейството си, освен да копнее за него и да очаква, че болката от този копнеж ще намалее с времето. Но беше забравила за майка си.
Лора й се обади в събота по обяд, точно когато двете с Габриела се приготвяха да излизат, за да купят булчинската рокля.
— Стефани, какво става, по дяволите? Гарт ми каза, че си решила да останеш в Лондон за неопределено време. Какво точно означава това?
— Точно това, което ти е казал, мамо. Сега живея тук.
— А Гарт и децата ти?
— Мамо, чудесно знаеш отговора на този въпрос. Те са в Евънстън.
— Ти си изоставила децата си?
— Аз напуснах… Да. Те са с Гарт.
— И ти си го напуснала?
— Да.
— За колко време?
— За… колкото е необходимо.
— Необходимо? За какво? За да се разруши един чудесен брак, един хубав дом, животът на две…