— Мамо, моля те, недей.
— Как така недей! Ти знаеш ли от какво се отказваш? Най-добрият…
— Мамо, спри, моля те! Двамата с Гарт решихме, че трябва да замина. И без това ми е много тежко, моля те, не усложнявай нещата. Може би някой ден ще мога да ти разкажа всичко, но в момента просто не съм в състояние. Моля те да ми повярваш, че това е единственото нещо, което бих могла да направя.
— Стефани — чу се гласът на Гордън. — Не обичаш ли вече Гарт?
„Обичам го с цялото си сърце. Обичам го още повече след всички спомени, които ме връхлитат и не ми дават мира по цяла нощ.“
— Имаме някои проблеми, за които не бих могла да говоря — отвърна тя. — Просто трябва да ми повярвате. Съжалявам, че ви създавам грижи…
— Толкова наскоро след смъртта на Сабрина — изплака Лора. — Би могла да изчакаш, просто не сме в състояние да понасяме толкова удари едновременно.
— Да, мамо. Не беше никак разумно от моя страна. Извинявайте.
— Няма защо да се държиш саркастично…
— Но какво ще правиш? — прекъсна я Гордън. — Как ще живееш сама в Лондон?
— Сключих договор с Никола Блекфорд за съвместно управление на „Амбасадор“. Ще задържа къщата на Сабрина, ще си намеря приятели, ще се устроя по някакъв начин.
— Ужасно — прошепна майка й. — Наистина ужасно. Това е последното нещо, което сме очаквали. Бяхме толкова сигурни в теб.
— Да, съжалявам, че ви разочаровах.
— Но ти ще се върнеш, нали? Може би ще премислиш още веднъж всичко и ще се върнеш при семейството си. Жените в днешно време понякога вършат необмислени неща: някоя, която ти изглежда напълно щастлива, изведнъж решава, че се нуждае от по-голяма свобода. Не знам какво точно имат предвид тези жени, когато казват, че им трябва повече свобода. Обикновено искат да кажат, че се нуждаят от любовник. Ти това ли искаш?
— Не.
— Е, ако става дума за това, намери си един, поживей с него, а след това се върни при семейството си. Защото ако не търсиш любовник, тогава какво точно искаш? Кариера? Но ти си имаше и там своя малък магазин, как му беше името — „Колекции“. Може би имаш нужда да се заемеш с нещо различно?
— Не.
— Но какво търсиш тогава? Какво точно очакваш да ти се случи, когато заживееш в къщата на Сабрина и ръководиш нейния магазин? — Сабрина не отвърна нищо. — Стефани? Стефани, да не би да искаш да заемеш мястото й? Спомням си, че често говореше за блестящия й живот в Лондон, за успехите й… може би и аз самата те насърчавах… това ли се опитваш да направиш? След толкова години най-накрая да заемеш мястото й?
— Мамо, просто се опитвам да бъда такава, каквато съм.
— А смяташ ли, че достатъчно добре се познаваш? — попита я Гордън.
— Невинаги — призна тя. — Но напредвам.
Колко просто изглеждаше: напредвам. И накрая напълно ще успее, каза си тя на следващия ден, когато вземаше такси до гробището в Кенсингтън. Ще ми трябва само кратко време.
Стоеше до гроба и спомените я връхлитаха — детството, училищните дни, колежа, посещения в Ню Йорк, пътувания до Лондон, отново детството, прислужниците опаковат багажа, нови непознати училища, две сестри, които винаги вървят ръка за ръка. Но скоро мъглата започна да я задушава и цялата разтреперана, тя се извърна наляво.
Висок мъж излезе от спряла близо до входа кола.
— Прислужницата ти ми каза, че си тук — каза Димитри. — Мога ли да те откарам вкъщи?
Тя погледна слабото му лице, тъмните очи под гъстите вежди, дълбоките бръчки покрай устата му. Ръцете му бяха протегнати напред, готови да й помогнат да влезе в колата.
Спомни си момчето, което се опитваше да събере сили и да се държи смело, докато мъже в тежки обувки претърсваха стаята му и поглеждаха към тавана, където бе скрил две американски момичета. „Той иска да ми помогне“ — помисли си тя. Очите му бяха изпълнени с обич и съчувствие. Той й предлагаше приятелството си.
— Да — каза Сабрина. — Бих искала да ме откараш у дома.
Глава 22
Никой не посрещна Гарт на летището, когато пристигна от Ню Йорк. Никой не очакваше, че той ще се прибере два дни по-рано. Той бе напуснал хотела във вторник сутринта, като преди това се обади на Ралф, за да му съобщи, че няма да присъства на срещата на изпълнителния комитет. После отиде на летището и взе първия самолет за Чикаго. Не беше спал цялата нощ и поради умората всичко му изглеждаше преувеличено: прекалено шумно, прекалено светло, гласовете като че ли кънтяха. Когато отключи външната врата и влезе вкъщи, го посрещна необичайна тишина. Една празна къща. Пени и Клиф бяха на училище. Съпругата му бе мъртва. Натрапницата бе в Лондон. Една тиха, празна къща.
Стоеше безпомощен в средата на кухнята и се чудеше какво да прави. Не се сещаше за нищо, което си заслужаваше. Огледа подредената кухня, канапето и ниската масичка, върху която лежаха скечовете на Пени, а до тях беше книгата, която четеше Стефани, после отправи поглед към масата, на която закусваха.