— Не! — извика отчаяно Гарт и викът му отекна в празните стаи. Той сграбчи книгата й от масата и я захвърли в стената. Тя се разкъса и падна на пода. Гарт се отпусна върху канапето, оплаквайки съпругата си и рухването на своя свят.
Бе толкова изтощен, че заспа, а когато се събуди, навън беше вече тъмно. Напълно объркан, започна да опипва стената, за да запали лампата и установи, че е едва пет часът следобед. Потрепери: бяха изключили камината, когато заминаваха, и сега навсякъде в къщата беше студено. Ясно си припомни всичко, което се бе случило, и усети как гневът го обзема, изпълва всяка клетка от тялото му.
Просто трябваше да се движи, да върши нещо, да ангажира ума си.
— Бъди поне малко практичен — каза си на висок глас и се обади на Вивиан, за да й обясни, че срещата е била по-кратка, отколкото е очаквал, и ще се отбие да вземе децата след около час.
— Заповядай на вечеря — настоя тя. — Тъкмо ще ни разкажеш за Ню Йорк.
— Не днес. Там през цялото време валя дъжд.
— Е, тогава поне нека децата да вечерят тук, те помагаха в готвенето, така че би трябвало да опитат какво са приготвили.
— Добре. Тогава в осем?
— Да, в осем. Гарт, каквото и да се е случило, хапни нещо. Ще се почувстваш по-добре.
Значи всичко се усещаше по гласа му. Но какво би могъл да направи? Как би могъл да прикрие гнева си от околните? Разопакова багажа си, после си изми лицето, смени си ризата и изпи две чаши уиски. Докато пълнеше наново съда за лед забеляза, че хладилникът е зареден. Как добре е измислено всичко: тази мръсница се е погрижила за последен път за тях, преди да отлети за Лондон, за да продължи игрите си там.
Вървеше разсеяно из къщата, докато главата му направо щеше да се пръсне от напрежение; вече нищо в живота му не беше хармонично и цялостно, в него нямаше нищо стабилно. Защо изобщо не бе заподозрял какво става? Отново и отново си задаваше този въпрос. Как можа да й се довери толкова? Като си припомняше миналото, той се сещаше за някои неясни думи, които се бяха изплъзнали от устата й и тя после бързо се опитваше да се поправи, за нетипично нейно поведение, за странни загуби на паметта й, които просто не можеше да си обясни. Той беше толкова опитен наблюдател, човек, който събираше фактите и ги анализираше. Защо тогава се остави така лесно да бъде заблуден? Не знаеше. Всичко бе толкова объркано; загубил бе всякаква опора, освен къщата и децата, затова трябваше да ги види колкото се може по-скоро. Те бяха единственото нещо, в което бе сигурен.
Тръгна доста по-рано, като караше бавно по заснежените улици и репетираше.
Трябва да ви кажа нещо на вас двамата; не ми е никак лесно, тъй като то не е приятно…
Седнете и двамата, искам да поговорим за майка ви…
Трябва да ви кажа, че преди известно време майка ви е претърпяла инцидент — не, не този с колелото, друг инцидент, на една яхта в Европа. Искам да знаете, че тази жена, която живя с нас напоследък, тази, която падна от колелото…
Жената, която живееше тук и ни правеше всички на глупаци, като ни се подиграваше за това, че я обичаме и имаме нужда от нея, всъщност си е играла една игра…
Как, по дяволите, един мъж би могъл да каже това на децата си?
Той докара Пени и Клиф вкъщи и тримата седнаха на масата в кухнята, за да хапнат сладолед и сладки.
— Мама не смята, че е правилно да се ядат сладолед и сладки едновременно — каза Клиф. — Но на мен ми харесва.
— Не, тя не обича сладолед заедно с печен сладкиш — поправи го Пени. — И смятам, че е напълно права.
— Татко, можем ли да й се обадим в Лондон? — попита Клиф.
— Не.
— Но защо? Ти й звънеше всеки ден, когато тя замина за погребението на леля Сабрина.
— Тогава беше различно.
— Защо?
— Защото беше толкова нещастна…
— Е, може би и сега е нещастна, може би й липсваме.
— Не, Клиф.
— Но защо? Скъпо ли е?
— Малко повече от долар на минута. Съгласен ли си ти да платиш?
— Да, ако ти откажеш. Ако това е единственият начин да говоря с мама.
— Татко — намеси се Пени, — защо си толкова ядосан? На мама ли си сърдит? Затова ли си дойде по-рано? И тя ли ти е сърдита?
Гарт усети някаква топлина в студенината, която го изпълваше. Човек не би могъл да не се гордее с интелигентността на собствените си деца, да не оцени умението им да прозират истината.
Но защо тези интелигентни деца не са успели да проумеят, че жената, живяла с тях, не е тяхната майка?