— Може би ще трябва да я оставим на мира — каза бавно той, като се опитваше да контролира гласа си. — Трябва да я оставим за известно време, без да й напомняме за себе си. Вероятно иска точно това.
— Откъде знаеш? Теб изобщо не те интересува какво иска тя. Но както и да е, ти винаги си казвал, че учените никога не правят заключения, преди да разполагат с достатъчно факти. Може би и мама има нужда от всички възможно факти, а?
— Какви факти?
— Че я обичаме — наставнически каза Клиф. — Че искаме да се върне при нас. А ако не се върне — уверено добави той, — тогава ще отидем в Лондон и ще я доведем!
Притиснат между гнева и любовта към децата си, Гарт се опита да каже нещо, но не бе в състояние.
— Ще поговорим за това утре, Клиф — успя да отрони накрая. — Съгласен ли си?
— Да, но независимо от всичко ние ще й пишем, още тази вечер.
— Ще се кача да ви пожелая лека нощ малко по-късно — кимна Гарт.
„Мръсница! — помисли си той и повтори отново и отново думата, докато седеше сам в кухнята пред чашата с уиски. — Погледни какво им причиняваш. Те биха се чувствали много по-добре, ако знаеха, че си мъртва.“
„Ако кой е мъртъв — попита той сам себе си. И си отговори: — Не знам.“
Нат му се обади в института на следващия ден.
— Чух, че вече си тук. Как мина срещата?
— Не отидох. Промених програмата си.
— А Стефани? Тя също ли промени намеренията си?
— Не.
— Значи вече е в Лондон?
— Да.
— И кога се връща?
— Няма да се връща.
— Няма… Какво искаш да кажеш?
— Ще остане там. Нат, не бих искат да говоря за това в момента.
— Да, разбирам. Другата седмица имам няколко свободни дни. Можем да отидем да ловим риба под леда, ако искаш.
— Ти просто си измисляш тези свободни дни.
— Да, но пациентите ми ще минат и без мен. Искаш ли да се усамотим за няколко дни и да погледнем от друг ъгъл на света?
— Не ми се ще да оставям Пени и Клиф.
— Само за ден-два.
— Нат, ще трябва да посвикна със задълженията си като единствен родител.
— Добре — каза той след минута мълчание. — Тогава ела да вечеряш с нас.
— Предпочитам вие да дойдете някой ден, мисля, че ще успея да се справя. Кажи на Долорес, че ще се обадя в най-скоро време. И Нат… благодаря ти.
В следващите дни се обадиха и други техни приятели и всички питаха кога ще се върне Стефани. В клуба на факултета, в библиотеката, дори в близкия магазин — всички питаха за нея.
— Сигурно се чувства напълно изгубена в Лондон — каза Линда, когато се обади да покани Гарт и децата на вечеря. — И аз съм за никъде без нея. Скоро ще трябва да разпродаваме парцели и тя ми е толкова необходима. Ще се върне скоро, нали? В края на краищата наближава Коледа. На всички отговаряше, че не знае.
„Какъв лъжец съм само — мислеше си вечер, когато останеше сам в спалнята. — И страхливец. Повтарям една и съща лъжа. Докога може да продължава това? Как мога да я обвинявам в измама, след като и аз самият върша същото през цялото време?“
Чу Пени и Клиф да си говорят в съседната стая, отново пишеха писмо до Лондон.
„Ние тримата — Сабрина, Стефани и аз — сами се заплетохме в тази ужасна мрежа от лъжи, сега мрежата се свива, притиска ни и сякаш не съществува никакъв друг изход, освен да я разкъсаме, макар че с това ще нараним толкова хора, които обичаме.“
Вече добре разбираше всичко.
Лежеше вечер сам в огромното легло, а стаята се пълнеше с призраци: нейни любими дрехи, звучния й смях, спомени за жената, която се бе превърнала в светлината на живота му. Лежеше неподвижно в края на леглото, защото всяко движение засилваше желанието му да я има в този миг до себе си. Обикновено в тези моменти гневът му се укротяваше и отстъпваше място на непреодолимия копнеж. Искаше да я почувства до себе си, да й каже, че я обича, и да усети топлия й дъх, когато му отвръща, че и тя също го обича.
Но ръката му напипваше само празното пространство и студените чаршафи. Често с вик на отчаяние отхвърляше одеялото, навличаше халата си и слизаше долу, където с часове седеше пред студената камина. Опитваше се да чете, но тогава го връхлитаха спомените: двамата седяха тук и си четяха, вдигаха от време на време очи и погледите им се срещаха — влюбените погледи на двама души, които имаха чувството, че са сами в този свят.
Беше му трудно да разграничи съпругата си от жената, с която бе живял през последните три месеца.
Жената, за която се бе оженил преди дванайсет години, бе мъртва, но как да я оплаче, след като бе научил за смъртта й едва преди няколко дни?
„За кого тъгуваш всъщност — попита сам себе си, когато бе сам в тъмната всекидневна около седмица след завръщането си. — За мъртвата си съпруга. Която умря два пъти. Веднъж край средиземноморския бряг и втори път в една хотелска стая в Ню Йорк.“