— Знам, скъпа, иначе щях да съм чула вече. Но си помислих, че може да искаш да споделиш нещо с приятелка като мен. Двете със Сабрина никога не сме си говорили за чувствата, които изпитваме една към друга. Но когато си казахме довиждане, точно преди онова проклето пътешествие, тя ме целуна. Учудих се, това съвсем не беше в стила й, и дори леко се отдръпнах. Струва ми се, че това я нарани; тя беше искрена в чувствата си, а аз не й дадох възможност… Доста мислих по този въпрос след смъртта й. Точно затова ще запазя къщата си, за да отсядам в нея, когато съм в Лондон. Антонио искаше да я продадем, а да задържим неговия апартамент, но аз не се съгласих; тази къща е и на Сабрина. Това ми напомня… докато съм тук, мога да те представя на някои хора, които ще са ти от полза в бизнеса, за компания, просто за да започнеш новия си живот тук, да ти помогнат да не мислиш непрекъснато за децата…
— Предпочитам да си живея сама на спокойствие.
— Искаш да размишляваш? За грешките от миналото? Ще се видиш ли скоро с тях?
— Не се предаваш лесно, нали?
— Хайде, скъпа, признай, че ти липсват. Сигурно тъгуваш и за своя красив съпруг, макар че е голям сухар. Разкажи ми, ще ти олекне.
— Не бих могла. Боли ме дори когато говоря за това. Боли ме през цялото време и ако ми бяха останали сълзи, сигурно щях да изпълня цяло езеро с тях. Какъв смисъл има да се говори за това? Искам да са близо до мен, искам къщата ми да е изпълнена с хора, които ме обичат и имат нужда от мен… О, господи, какво направих, започнах и сега не мога да се спра. Искаш ли още малко чай? Сипи си, ще се върна след минута.
— Не, остани. Господи, ужасно съжалявам! Просто не съм очаквала, че нещата са толкова зле. Но защо тогава ги напусна?
— Налагаше се.
— Той те е изхвърлил?
— Просто трябваше да си тръгна. Нямах друг избор. Не мога да се върна и не мога да ти кажа защо — добави бързо и цялата се разтрепери.
— Скъпа, просто не съм знаела — започна бързо Александра. — Никога няма да говоря за това. Не познавам човек, който да се отнася по този начин към семейството си; повечето от познатите ми оставят спокойно децата си на прислугата или в училища с интернати и на мен това също ми изглежда съвсем приемливо. Просто не знам дали бих искала да имам собствени деца, след като това създава… толкова емоции.
— Емоциите възникват само ако ги искаш — усмихна се Сабрина въпреки лошото си настроение.
Двете седяха известно време мълчаливо.
— Е, я ми разкажи сега за Димитри и неговия таван. Защо казваш, че си самотна, след като вечеряш с него?
— Димитри е просто един приятел.
— И аз съм ти приятел.
— Тогава мога да вечерям и с теб.
— Естествено. Но бих желала да прекараме повече време заедно. Имам налудничавото чувство, че те познавам от години; това е заради Сабрина. Но бих искала да те опозная още повече. Какво ли ще правя в Бразилия без теб? Ела за сватбата ми, моля те! Ще го направиш ли? Трябва да дойдеш, церемонията няма да е законна без теб.
— Кога е сватбата?
— Вечерта преди Коледа или на самата Коледа. Смяташ ли, че съм луда?
— Не, мисля, че правиш точно това, което искаш.
— Ти си единствената, която има достатъчно разум да каже това, а не да ме пита дали съм влюбена. Моля те, съгласи се да дойдеш.
— Не мога, Александра. Трябва да се задържа за малко на едно място, да свикна със ситуацията.
— Знаех, че ще кажеш точно това — кимна тя. — Но нали ще бъдеш тук, когато идвам в Лондон?
— Къде другаде бих могла да бъда?
— Обратно в Америка; при децата и съпруга си.
— Не, ще бъда тук — отвърна Сабрина и усмивката изчезна от лицето й. — И ще се радвам да те видя. Надявам се, че ще идваш често.
— Колкото мога по-често. Ако промениш решението си, можеш просто да пристигнеш и да се появиш на сватбата ми, не е нужно да се обаждаш предварително.
— Няма да променя решението си. Но ще те благословя и ще те целуна. И този път ти няма да се отдръпнеш.
Двете се погледнаха в очите.
— Ще ти кажа, скъпа, че точно в този момент не бих могла със сигурност да кажа дали ти си Сабрина или Стефани.
— Знам — отвърна й. — И точно така би трябвало да бъде.
Останалите казваха точно същото; започнаха да валят десетки покани за приеми и вечери, всички смятаха Стефани за сензацията на сезона, защото така успешно бе заела мястото на Сабрина. А после се появи една история, която привлече всеобщото внимание. На 17 декември на първата страница на „Таймс“ в Лондон се появи статията на Майкъл Бернард за кражби на произведения на изкуството и търговия с фалшификати. Имаше и снимка на Джули Фантъм. Последваха публикации и в международното издание на „Хералд Трибюн“, издавано в Париж, във вестник „Ди Велт“ в Германия и в „Ню Йорк Таймс“. Веднага след публикациите новината като буря връхлетя във всички ресторанти и кафенета, достигна до по-известните галерии и магазини за антични предмети в Лондон. Сабрина я чу рано сутринта, когато й се обади Никола, разтревожен, че е виждал фирмите „Уестбридж Импортс“ и „Рори Кар“ в регистрите на снабдителите на „Амбасадор“.