— Това, което искам да те попитам, скъпа Стефани, е дали и ние сме замесени? „Блекфорд“ няма нищо общо с тази история. Спомням си, че съм се срещал няколко пъти с този Кар, но никога не съм купувал нищо от него. Но Сабрина е купувала; има няколко порцеланови предмети, които фигурират…
— Какви порцеланови предмети, Никола?
Той й ги описа. Балерини, животни, фигурки, птици. Не са майсенско производство. Но всички документи и фактури бяха унищожени веднага след продажбите им. Може би някъде в списъците на „Уестбридж“ „Амбасадор“ ще бъде спомената, заедно с десетки други галерии, но в статията на Майкъл и Джули изобщо не ставаше дума за „Амбасадор“, така че нямаше основание да се направи връзка между кражбите и измамите и нейния магазин. Едва ли някой ще се задълбае в такива подробности, след като главното вече бе станало достояние в цял свят: мултимилионерът Макс Стайвесънт, личната му колекция от произведения на изкуството, мрежата му от сътрудници за кражби на старинни предмети, търговия с фалшификати, експлозията в Средиземно море, причинила смъртта на толкова много хора, между които и красивата лейди Сабрина Лонгуърт.
— Не сме замесени — каза Сабрина. — Порцелановите предмети, които Сабрина е купувала от „Уестбридж“, са истински; тя ми каза, че е проверила специално това.
— Но сигурна ли си? — продължи да настоява Никола. — Не бих искал да те притеснявам, Стефани, знам, че това ти навява лоши спомени…
— Никола, ще повторя още веднъж. Ние не сме замесени. Не съществува никаква опасност. Но слухове наистина може да има. Ако обаче чуя, че поставяш под съмнение авторитета и стабилността на „Амбасадор“, без никакво колебание ще преустановя сътрудничеството си с теб и ще изкупя твоя дял. Предполагам, че това ще те успокои.
— Господи, Стефани, не съм и помислял… Вярвах на Сабрина, дори й се възхищавах. Но тя беше на онази яхта и трябва да съм сигурен…
— Сега вече си. Така че няма смисъл да продължаваме да говорим по този въпрос.
— Да, права си. Ще дойдеш ли в магазина днес?
— Разбира се.
Тя прекарваше доста време в кабинета си всеки ден, за да компенсира пропуснатото през последните три месеца. Имаше чувството, че се е зареяла в някакво ничие пространство между миналото и бъдещето, като се опитваше да изгради бариера пред сегашния си живот и работата си, отвъд която да останат спомените за сестра й, за един съпруг, деца и дом. Живееше ден за ден. Планирането на бъдещето би означавало да си затвори окончателно вратата към миналото. Знаеше, че тази врата всъщност вече е затворена, но независимо от това й бе по-лесно да живее само в настоящето.
Оливия Чейсън бе част от настоящето. Тя й се обади, за да я покани на вечеря.
— Ще бъдат малко хора. Бях приятелка със Сабрина и много бих искала да те опозная по-добре, така, както познавах нея.
— Съжалявам, но вече съм се уговорила да вечерям с един приятел…
— Доведи го и него, скъпа. Предполагам, че ще се чувства удобно с нас.
Явно искаше да я попита: „Той от нашия кръгли е?“, досети се Сабрина.
— Казва се Димитри Карас.
— А, международния банкер. Срещнахме се с него на една вечеря след погребението на Сабрина; имаме няколко общи приятели. Непременно го доведи.
Четиринайсет души бяха седнали около масата за вечеря в къщата на Оливия, близо до Белгрейв Скуеър. Всички поздравиха сърдечно Сабрина, бързо се отърсиха от неудобството си и започнаха с любопитство да я разпитват за подробности около скандала с кражбите на произведения на изкуството и търговията с фалшификати. В сутрешните вестници вече се бе появила втората поредна статия по този въпрос.
Обсъждаха темата така, между другото, както богатите и силните обикновено споменават незначителните неща, но също и с известна тревога, тъй като всички те влагаха доста пари в произведения на изкуството и никой не беше сигурен, че утре няма да попадне на измамници.
Някой попита Сабрина как биха могли да се различат фалшификатите. Тя отвърна кратко, като описа различните видове глина, глазури, бои и оформление.
— Обикновено инстинктът помага — отбеляза тя. — Когато човек дълго време е изучавал детайлите, той просто придобива чувство за стил и оформление, което му помага да разграничи оригинала от копието — поколеба се за миг, а после продължи по-уверено, — когато ги разгледа внимателно. Но обикновено ние проверяваме оригиналността на предмета, като търсим онези белези, които можем да посочим на клиентите си за доказателство, че една картина е оригинал, а не копие. Според мен малко фалшификати биха могли да останат дълго време неразкрити.