Всички я слушаха с огромно внимание.
— Невероятно — обади се някой. — Но Макс май не е смятал така?
Димитри постави ръката си върху нейната, но тя нямаше нужда от помощта му. Вдигна глава и погледна хладно към края на масата.
— Не бих искала да обсъждам Макс Стайвесънт и дейността му.
— Така ли — започна друг, но приглушен шепот го накара да млъкне.
— Не бъди глупав, сестра й…
— Само преди няколко седмици…
— Ама че глупаво от твоя страна…
— Стефани е моя гостенка, а не нает експерт по антики — силният глас на Оливия заглуши шепота. — Бих искала всички да я приветстваме с пристигането й в Лондон. — После се обърна към Сабрина, която седеше от дясната й страна. — Скъпа, не отговаряй повече на никакви въпроси. Искаш ли още малко вино?
Сабрина и Димитри се усмихнаха един на друг.
— Но ти ми забрани да отговарям! — отвърна тя на Оливия. Всички около масата се засмяха. Някой попита за нова игра в Монте Карло, а Димитри започна да разказва на Сабрина за вилата, която току-що си е купил близо до Атина, непосредствено до вилите на сестрите си и техните семейства. Тя го слушаше мълчаливо, доволна от присъствието му. По някакъв начин той й напомняше на Гарт, особено с желанието си да й помогне, когато имаше нужда от него, но без да се натрапва. Дори блясъкът в очите му… Но не, нищо не можеше да се сравни с блясъка в очите на Гарт.
— Тя наистина е прекрасна — казваше Димитри за вилата си. — Ще дойдеш ли някой ден, за да я видиш?
— Може би някой ден — усмихна му се тя.
— Вечеряхме три пъти заедно — каза той. — Но не сме по-близки от първия път, когато те срещнах.
— Надявам се, че сме приятели — тихо отвърна тя.
— Приятели. Разбира се. Но аз бих искал нещо много повече, ти знаеш. Макар че нямам намерение да бързам.
— Много разумно — измърмори Сабрина. — Както добре знаеш, аз все още съм омъжена.
— Не е необходимо да ми напомняш. Освен това все още си влюбена в съпруга си.
Тя за миг се вкамени, а после бързо каза:
— Мисля, че не би трябвало да обсъждаме този въпрос.
— Моля те, извини ме — отвърна той и постави ръката си върху нейната. — С теб сме толкова различни, възприемаме по различен начин нещата. Трябва да знаеш, че цял живот пазя спомена за теб. Винаги съм те носил в сърцето си след онзи забележителен следобед. Не съм ви забравил двете със сестра ти.
Двамата тръгнаха да се разходят из къщата и Сабрина се поотпусна, когато Димитри започна да разказва за себе си, особено когато стана дума за репортера, който ги „осиновил“, него и сестрите му, след като ги снимал пред посолството.
— Той нямаше деца и ние станахме част от семейството му. Намери работа на баща ни, изпрати ни на училище, помогна ми да получа стипендия за Кембридж и дори се опита да ми намери съпруга. — Той се усмихна на спомена си. — Но в тази област се провали… — Знам, че за теб съм част от миналото — продължи. — Но трябва да разбереш, че за мен двете със сестра ти се превърнахте в една мечта, един спомен, който ме спохождаше най-неочаквано, дори понякога в най-трудните или най-неподходящите минути.
— Да не искаш да кажеш, че си мислил за нас дори когато си бил с други жени?
— Дори тогава. — Продължи да говори, но Сабрина вече не го слушаше. Той бе описал така точно мечтата й за Гарт и думите му отново възкресиха тази мечта: спомена за нежния досег на ръката му, за устните му, които докосват нейните, за тихия му глас, за изпълнените му с желание очи, за топлината на телата им, когато лежаха един до друг, след като се бяха любили. Изведнъж се почувства толкова самотна, струваше й се, че е напълно изгубена: „О, любов моя, моя скъпа любов, толкова ми липсваш, имам нужда от теб, просто не мога повече да понасям…“ Потисна болката си и се заслуша отново в това, което й говореше Димитри.
— … твоята красота и смелостта ти — бяха последните му думи. — И радостта ти от факта, че си жива. Предполагам, че винаги съм те обичал точно защото ми показа всички тези неща, когато бях млад, а от тогава никой не е успял да ми ги покаже по същия начин. Винаги съм се надявал, че ще те срещна един ден и ще те накарам да изпиташ към мен това, което аз изпитвам към теб. Но никога не съм мислил, че срещата ни ще стане след някаква трагедия.