Внезапно тя започна да чувства, че се задушава от настойчивото му желание да възкреси миналото. „Трябва да се махна, не мога да дишам, не мога да мисля… Искам сестра си. Искам да бъда със семейството си. Искам Гарт.“
— Стефани, какво става? Нещо лошо ли казах?
— Прекалено дълго говорихме за миналото точно сега, когато трябва да мисля за изграждането на един нов живот — опита се да се усмихне тя, като едва си поемаше дъх. — Хайде да се върнем при останалите.
— Но почакай, ние ще си останем приятели, нали? Ако обещая, че няма да говоря за миналото, ние ще си останем приятели, нали?
— Да, разбира се.
Защо всички се опитваха така упорито да й въздействат? Защо искаха да я моделират според своите желания? Не можеха ли да я оставят на мира? „Аз бих искала да се моделирам според желанието на Гарт, защото той никога не го бе поискал. Той дори не ме помоли за това. И никога няма да го направи.“
— Разбира се, че сме приятели — повтори отнесено тя.
Но Сабрина съвсем забрави за него с приближаването на сватбеното тържество на Габриела. За да се спаси от мислите си за Гарт, тя се зае с всички подробности по организирането на тържеството, дори с неща, които госпожа Търкъл с удоволствие би поела. И когато гостите започнаха да пристигат, тя бе уверена, че е създала обстановка, която ще се хареса на Габриела, макар че при всичките си усилия не бе успяла да прогони Гарт от мислите си.
В трапезарията бяха поставени букети от лилави орхидеи и бели рози, откъснати от зимната градина на Оливия, и те се открояваха на светлината на белите свещи, поставени в сребърни свещници. Около петдесетината гости седяха на кадифени столове около масата и слушаха изпълненията на пиано и арфа.
— Точно по този начин би организирала всичко и Сабрина — повтаряха непрекъснато гостите. — Невероятно как е успяла да възроди духа й във всичко тук.
Габриела носеше рокля с цвят на слонова кост и копринена шапка в същия цвят. Тя с удоволствие се наблюдаваше в огледалото в спалнята на Сабрина.
— Това е най-близкото до бялото, което мога да си позволя, без да се правя на девица. Но се чувствам като истинска девица. Смешно е, нали?
— Не — успокои я Сабрина, облечена в елегантна бледокафява рокля от кадифе. — Изглеждаш чудесно. Сякаш си застанала в началото на света.
— Точно така се чувствам! Как, за бога, успя да усетиш… О, колко съм глупава, извини ме, Стефани. Не би трябвало да те занимавам с мечтите си за щастлив брак, след като твоето семейство…
— Габи, с удоволствие ще слушам мечтите ти, стига само да не говориш за моя брак.
— Добре, така е честно. Но все пак изпитвам известно чувство за вина…
— Тогава ще изтичам долу да разменя няколко думи с госпожа Търкъл. Ако не се лъжа, церемонията трябва да започне след пет минути.
В трапезарията Брукс бе застанал до камината, елегантно облечен, и оглеждаше внимателно всичко в стаята. До него стоеше негов приятел от Париж. Александра бе седнала на първия ред, тя заминаваше на другия ден, за да се присъедини към своя Антонио, и след три дни, вечерта на Коледа, двамата щяха да се оженят.
„Заобиколена съм от романтика и влюбени — помисли си Сабрина. — Години наред никой не се женеше; всички се развеждаха. А сега къщата ми е изпълнена с любов и младоженци.“ Думите й отекнаха болезнено в съзнанието й и в миг й се прииска да изпрати всички по домовете им, да се свие в креслото си в тихата къща и да се отдаде на спомените си, да ги подреди един след друг, подобно на снимки, които са запечатали нещо незабравимо. Съвсем скоро. Всички ще си тръгнат съвсем скоро.
Тя бе застанала до младоженката по време на церемонията и заслушана в традиционните въпроси и отговори, мислеше за Гарт. „Аз ти отнех всичко това — мислено му казваше тя. — Цялата тази церемония, с нейната тържественост и тайнственост, с истинността й, аз ти я отнех. Според теб аз се подиграх с нея. И това е може би едно от най-лошите неща, които ти сторих. До този момент всъщност не си давах сметка за това. Иска ми се двамата с теб да бяхме главните участници в тази церемония, ние да казваме тези думи. Щях да ти обещая, че това, което ще създадем двамата, ще е истинско семейство… не някаква игра, не моментно отклонение или кратко приключение. Бих искала да ти отдам сърцето, ръката и любовта си, но ти си толкова далеч и така ядосан…“
— Стефани — попита я тихо Александра. — Добре ли си?
Тя извърна глава. Хванати за ръка, Брукс и Габриела, вече женени, приемаха поздравленията на гостите си.
— Бях потънала в мислите си — извини се тя.
— Доста си пребледняла. Мога ли да ти помота? — попита приятелката й и я прегърна.
— Помогни ми да нахраним всички и да поддържаме приятен разговор.
— Исках да кажа, дати мога да ти помогна да се почувстваш по-щастлива?
За миг Сабрина отпусна глава на рамото й. След това събра сили и се усмихна.
— Идвай по-често в Лондон. Ще ми бъде приятно да те очаквам.
И двете слязоха долу, за да се заемат със сватбеното тържество.