— Помогни ми да нахраним всички и да поддържаме приятен разговор.
— Исках да кажа, дати мога да ти помогна да се почувстваш по-щастлива?
За миг Сабрина отпусна глава на рамото й. След това събра сили и се усмихна.
— Идвай по-често в Лондон. Ще ми бъде приятно да те очаквам.
И двете слязоха долу, за да се заемат със сватбеното тържество.
Глава 24
Гарт беше в библиотеката на института и там забеляза заглавието на първа страница в „Ню Йорк Таймс“ от 17 декември. Грабна веднага вестника и седна на една от банките в стаята за периодичен печат, където прегледа набързо цялата статия. След това я прочете внимателно. Сърцето му биеше лудо. С точни думи Майкъл Бернард бе описал цялата история на измами и маневри, на противоборства и огромни суми пари, на кражби на произведения на изкуството и търговия с фалшификати, която бе довела до убийството на Макс Стайвесънт.
И на съпругата му.
Прочете я за трети път и все още всичко му изглеждаше невероятно. Четеше за смъртта на съпругата си, но нейното име не бе споменато. Запознаваше се с любовника й, който всъщност дори не е знаел коя е тя в действителност. Четеше за живота и смъртта на една жена, без вече да е сигурен, че я познава добре.
Предната вечер обясняваше на Клиф как бе изглеждала по време на сватбеното им тържество. За това бе запазил ясен спомен в съзнанието си. Спомняше си и първите им съвместни години, когато децата бяха малки и те живееха като истинско семейство. Но когато се опита да си припомни последната им година, всичко като че изчезна от съзнанието му. Единствената жена, която си представяше ясно, бе тази, с която бе прекарат последните три месеци.
И той просто не можеше да пренебрегва повече истината за тази жена. Обичаше я толкова страстно, както не бе обичат никога досега, макар че всяка нощ, докато се разхождаше самотен и изтощен в студената спалня, отново и отново се опитваше да убеди себе си, че тази любов трябва да бъде унищожена.
За коя жена тъгуваше в момента? За двете. За двете. Нямаше смисъл да се опитва повече да го отрича.
Но се опитваше да забрави. Толкова много хора питаха непрекъснато кога ще се върне Стефани, че той се отдръпна от тях, отдаде се на работата си и на грижите за децата. Съзнателно се натоварваше толкова през целия ден. Едва му оставаше време да хапне нещо и нямаше възможност да мисли за нищо друго, освен за работата си.
А вкъщи се занимаваше с Пени и Клиф: през почивните дни ходеха на ски на пистата в Евънстън и в Чикаго, не пропускаха нито един нов филм или хокеен мач, играеше с тях на думи във всекидневната или им помагаше за домашните, заедно обсъждаха проекти за ремонт на къщата, който беше отлаган години наред. Но категорично отказваше да разговаря с тях за майка им.
— Ще обсъдим това скоро. Но моментът още не е дошъл. Съжалявам и аз се чувствам ужасно като вас. Трябва просто да ми вярвате.
Какво чакаше всъщност? Сам не знаеше. Но си даваше сметка, че след като дните минаваха един след друг и той не разобличаваше измамата, тя пускаше все по-дълбоки и по-дълбоки корени и се превръщаше в реалност.
Сега му беше ясно, че Сабрина се бе сблъскала точно със същия проблем.
Върху лицата на Пени и Клиф бе изписана една тиха тъга, дори когато ги хвалеха в училище или получаваха високи бележки. Даже споровете между тях бяха забравени. Понякога по навик започваха да се карат, но бързо прекратяваха спора, сякаш се страхуваха, че могат да се изгубят един друг, така както бяха изгубили майка си. Вече не тичаха нетърпеливо всеки ден към пощенската кутия в очакване на писмо от нея, но Гарт знаеше, че й бяха писали най-малко два пъти и не се учуди, когато по време на вечеря в деня, в който бе прочел статията в „Ню Йорк Таймс“, Клиф му каза, че на другия ден смятат да й купят някакви подаръци.
— Ако ги изпратим утре, те ще пристигнат за Коледа в Лондон, нали?
— Възможно е. Ако пакетчетата са малки, можете да ги изпратите с въздушна поща и сигурно ще стигнат за седмица. Дано вече да не са затворили пощите за Коледа.
— Защо не ни каза по-рано колко време ще пътуват? — попита Пени. — Ти знаеш по-добре. Просто не искаш да й купуваме подаръци!
— Може би сте прави — отвърна той, като се опитваше да бъде честен пред изпълнените им с обвинение очи. — Може би смятам, че ще е най-добре да си отпразнуваме сами Коледа тук.
— Това е подло — не се сдържа Пени. — Смятам, че си ужасен.
Но по-късно вечерта, когато се отби в стаята й, за да й пожелае „лека нощ“, той завари и Клиф там и двамата го прегърнаха.
— Не смятаме, че си ужасен — каза дъщеря му. — Ти също се измъчваш като нас. Татко?
— Да, скъпа.