Успяха да освободят Стефани от досадната компания на някакъв граф.
— От половин час ми говори за ловни кучета — обясни тя, докато влизаха в малък кабинет. — Каза, че сватбата му напомняла за последната киноложка изложба.
Тримата избухнаха в смях. Сабрина свали обувките си и подви крака на канапето.
— Не, аз не мога да направя такова нещо — поклати тъжно глава Стефани — Да си сваля обувките насред един четиристотингодишен замък? Какъв скандал! Мога да разговарям с всякакви графове и херцогини, но да си сваля обувките — никога. Мисля, че имаш наистина нещо голямо. Не зная защо обаче, собственият ми дом ми изглежда по-удобен и уютен.
— Радвам се да го чуя — въздъхна сестра й, — страхувах се, че може…
— Да ти завиждам?
— Не точно. Боях се, да не би да си помислиш, че отново съм те затъмнила.
— О, не ми е хрумвало. Може би защото вече имам собствена светлина, с която много се харесвам.
— Значи вече не се чувстваш в сянка? Изглежда съм се излекувала от тези страхове.
Гарт ги наблюдаваше мълчаливо.
— Ще ми обясните ли за какво говорите?
Стефани се сепна. Бе забравила, че не са сами.
— Преди много години казах на Сабрина, че нейната светлина ме поставя в сянка, където никой не ме забелязва.
— И замина за Америка — допълни сестра й. — Остави ме сама със светлината ми.
Стефани погледна през прозореца. Алеите бяха пълни с хора. Келнерите сновяха между тях с подноси шампанско и ордьоври.
— Ако не сляза веднага, майката на Дентън ще ме критикува.
— Младоженката неохотно нахлузи обувките си. — Сватбите трябва да стават в леглата. Така или иначе започват от там, не виждам защо да не свършват на същото място.
Гарт тихо се засмя.
— Кога ще ни дойдете на гости? — попита Стефани. — Толкова много неща има да си казваме.
Сабрина се трогна. Сестра й чакаше отговора й без сянка от злоба, завист или тъга. Искаше й се да запее.
— Ако зависеше от мен, още утре бих тръгнала. Трябва да видя какви са плановете ни. Дентън прави разписанието. Изготвил е подробен план на местата, които иска да ми покаже. А те са пръснати из целия свят.
Протегна ръце и Стефани ги пое. Двете постояха прегърнати и безмълвни.
— Ще дойда, обещавам ти! — прошепна тя.
Дентън Лонгуърт работеше в корабната компания, която семейството му притежаваше и управляваше. Беше вицепрезидент по финансовите въпроси и член на управителния съвет. В продължение на години бе изпълнявал всичко, което баща му искаше от него. Завърши университета и веднага постъпи на работа в компанията. Нямаше обаче никакво намерение да прекара младостта си зад някакво бюро. Смяташе след време да се заеме с управлението на компанията, а дотогава да поживее. За целта посвети една година на финансовия отдел. Ходеше на работа всеки ден и успя да изгради екип от сътрудници, способни да се справят и без него, след което обяви, че излиза в безсрочна ваканция.
Работеше само когато имаше настроение. След като навърши трийсет и се ожени, мечтаеше единствено да пътешества с младата си съпруга, за да й покаже света.
За няколко месеца двамата обиколиха Биариц и Кан, Уимбълдън и Буенос Айрес. Навсякъде по света представителите на привилегированите класи изпадаха във възторг от неговата съпруга заради неустоимото съчетание на красота, изисканост и детско чистосърдечие.
Където и да отидеха, там вече ги чакаше куп от покани, които секретарката на Дентън бе изпратила от Лондон. Той ги преглеждаше с безразличие, след това ги подаваше на жена си.
— Избери къде искаш да отидем.
Понякога колодата от покани и визитни картички се разсипваше на пода, а той не си даваше труд дори да погледне от кого са и оставяше чистачката да ги измете. Все пак следеше какво избира Сабрина.
— Нали няма да изхвърлиш поканата на Кора, тя е великолепна домакиня. Никой не пропуска нейните приеми.
Така, докато стигнат в Монако, настъпи месец май. Бе изминала почти година от сватбата им. Един ден тя му подаде поканите, без да ги чете.
— Ти избери. Все още не познавам никого тук.
Той ги пръсна на масичката и взе да ги нарежда като карти за покер.
— Чудесно! Непременно трябва да отделим време за Макс.
— За кого?
— Макс Стайвесънт. Нима не си чувала за него? Странно. Той просто изпълва пространството! Приятно момче, малко е загадъчен. Ще ти хареса. Кани ни за четири дни на пътешествие из Средиземно море с неговата яхта. Добра идея. И нещо съвсем непознато за теб.
— Какво му е загадъчното?
— Никой не знае как изкарва парите си. Любопитните го бяха разпитвали, но той отвръщаше, че се занимава с изкуство, и сменяше темата. Някои подозираха, че притежава галерии някъде из Латинска Америка и Европа, други твърдяха, че е подставено лице на богати клиенти, които предпочитат да останат анонимни. Носеха се слухове, че издържал млади и талантливи художници. Наемал хора, които по време на търговете умишлено вдигали цените на техните произведения, за да им спечели име. След това прибирал в джоба си разликата между истинската стойност и раздутата сума, платена от някой сноб. Циниците пък твърдяха, че бил обрал няколко египетски гробници.