— Загубихме се. Трябва да стигнем до хотел „Хепин“ — отвърна Сабрина.
— Загубите? А, да, не знаете пътя. Вървете след мен. Аз ви изведа на булевард „Нанжин“.
— Няма ли да купиш нещо и за Гарт? — попита Сабрина.
— Може би. Нали ти казах, че нямам желание да проявявам щедрост към него точно сега. Впрочем имаме още една седмица. О, Боже…
— Какво има?
— Само една седмица! Като тръгвах, ми се струваше, че ще отсъствам цяла вечност. Ставам все по-алчна… Иска ми се… Ти искала ли си някога да изчезнеш, макар и за малко?
— Напоследък мечтая за това поне веднъж на ден. Обикновено искам да се отърва от себе си, но където и да отида, всичките ми проблеми вървят след мен като багаж.
— Точно това имах предвид. Винаги разбираш какво искам да кажа.
— Изглежда, не можем да заминем по-далеч от Китай — въздъхна Сабрина.
— Какво ще кажеш, ако аз остана? — подхвърли лекомислено Стефани. — Така наистина ще изчезна, поне за известно време. Няма я вече Стефани Андерсън! Ще кажа на господин Су, че съм лейди Лонгуърт, че съм решила да остана още малко и тъй като ти си най-добрата му клиентка, той ще направи всичко, за да ми помогне. Ако, разбира се, нямаш нищо против да си присвоя за известно време името и личността ти.
— Абсолютно нищо, но ако искаш да влезеш в кожата ми, ще трябва да се върнеш в Лондон и да се позанимаеш с проблемите ми.
— При едно условие — ако ти се върнеш в Евънстън и се позанимаеш с моите.
Те избухнаха в смях.
— Булевард „Нанжин“ — извика през рамо водачът им и изчезна в потока от пешеходци и велосипедисти.
— Ще бъде като в приказка! — Стефани гледаше с невиждащи очи витрините. — Да поживея за малко в твоя прекрасен свят! Единственият проблем ще бъде как да се преборя с желанията на твоя бразилски милионер.
— Нали и аз ще трябва да се преборя с твоя съпруг?
— О, не, не, не! Няма да се наложи. Гарт предпочита да спи в кабинета си. Не сме правили любов от… не помня вече откога. С него подобни „трудности“ няма да възникнат. — Стефани направи пауза. — Мислиш ли, че е възможно? За малко, разбира се, не завинаги. Обзалагам се, че ще се справим отлично.
В отражението на витрината, отрупана с ярки розови и червени букети, Сабрина срещна погледа на сестра си и кимна.
— Сигурно. Щом е само за няколко дни. Помниш ли Атина… — Тя не довърши и избухна в смях.
— Разбира се. Можехме да се погледнем отдалеч, с чужди очи. Разбрахме какво всъщност искаме от живота. Поне аз, ти винаги си знаела какво точно искаш.
— Невинаги.
— Е, добре. Сега ще имаме тази възможност.
— Най-после пристигнахте!
Екскурзоводът им вече ги чакаше пред входа на хотела. Скара им се, че са дръзнали да се разхождат сами из многомилионния град и още преди да се опомнят от тирадата му, ги поведе към трапезарията.
— След вечеря ще продължим — успя да каже Стефани.
Върнаха се към темата едва следващия следобед. Тя искаше още малко да се поразходи из магазините и още щом излязоха на улицата, отново поде:
— Тази идея не ми излиза от главата. Миналата вечер бях твърде уморена, за да мисля. От тази сутрин все за това си мечтая.
— Зная. Подобни налудничави хрумвания лесно се превръщат в натрапчиви идеи.
— Не е налудничава, Сабрина. Говоря съвсем сериозно.
— Нищо няма да разрешим с тези трикове.
— Откъде знаеш? Важното е, че ще излезем от сегашното си положение. — Двете замълчаха и след малко Стефани продължи: — Мисля, че наистина ще се справим. Всяка от нас познава добре живота на другата. Освен това и двете мислим по един и същи начин. — Беше права. Мислеха по един и същи начин и го знаеха от най-ранно детство. — Всичко ще бъде ново, неочаквано. Ще имаме възможност да се вгледаме в себе си от разстояние, да преоценим живота си, да направим равносметка на изминалите години. Човек няма възможност да анализира себе си, когато е по средата на пътя, във вихъра на живота. Ти самата си казвала, че искаш за малко да опиташ моя начин на живот, защото е толкова различен от твоя… Добре, кажи ми какво ще правиш през първата седмица след завръщането си?
— Нищо не съм планирала. — Мислите на Сабрина полетяха надалеч. — Смятах да си почина от пътуването. Галерията може спокойно да остане затворена още една седмица.
— И вкъщи е същото. Пени и Клиф вече са големи. Ще трябва да се обадиш в клиниката по ориенталски болести или както там беше. Всички знаят, че съм в Китай, защото трябваше да поискам отпуск за две седмици. Впрочем, забравих… Ще трябва да готвиш за цялото семейство.
— Та аз не съм толкова лоша домакиня — засмя се с блеснали очи Сабрина. — Кой мислиш ме храни, когато госпожа Търкъл е в отпуск?