Гарт погледна към тях и за миг застина. Малкото, зачервено личице на Клиф до усмихнатото лице на Сабрина. Не беше ли виждал вече тази картина? Стефани с малкия Клиф, когато излизаха от родилния дом.
— Лельо Сабрина, защо вдигаш него, а мен — не? — почти разплакана, малката Пени Андерсън я дърпаше за ръката.
— Ти ще обявиш десерта. Искаш ли?
Момиченцето се усмихна и закима енергично с глава.
— Няма ли кой да наглежда малките? — попита Дентън.
Сабрина го погледна и се наведе над двете деца.
— Умирам от глад. Хайде, милички! Кой ще седне до мен на масата?
— Аз, аз! — завикаха и двамата в един глас.
Падаше мрак и Гарт запали керосиновите лампи. Долорес Голднър се наведе, към Дентън.
— Стефани ни разказа много неща за вас двамата, но пропусна да спомене дребните неща — какви ястия предпочитате, къде пазарувате. Ние тук знаем твърде малко за живота на кралската прослойка.
— Аристокрацията, искате да кажете, нали?
— О, да, аристокрацията. Ние, американците се отнасяме доста несериозно към класовата система, за разлика от вас.
— Дентън, разкажи за Тревистън — помоли го Стефани. — За историята на твоето семейство и на замъка.
— Леля Сабрина ми изпрати снимка — гордо обяви Пени.
— Тя и на мен изпрати, ако искаш да знаеш. — Клифърд стана, с намерение да донесе снимката и да докаже на сестра си, че и той има снимка от Тревистън. Чинийката падна от скута му и се разсипа на пода.
— Клиф! — извика след него Стефани, но момченцето се втурна в къщата.
— Не е честно. Аз първа казах! — малката Пени се свлече от стола и хукна след брат си.
— Ще отида да ги успокоя. — Сабрина стана от масата.
— Недей, и без това вече трябва да спят. Ще отида да ги сложа в леглата. — Разтреперана от гняв, майка им стана и влезе в къщата. Сестра й я последва.
Изчака Стефани във всекидневната. Докато тя слизаше по стълбите, Сабрина забеляза, че е напълняла и хубостта й някак си се бе позагубила. Стефани се превръщаше в истинска домакиня, загрижена единствено за кухнята. В червената си тиролска пола и бяла италианска блуза, Сабрина изглеждаше много по-привлекателна, но сестра й сякаш не забелязваше това. Може би беше просто безразлична към външността си. Тя се отби в кухнята, остави нещо в хладилника и влезе във всекидневната.
— Искаш ли да поседнем за минутка? Най-много да изпуснем следващата версия за историята на Тревистън — предложи с усмивка тя.
— Майката на Дентън ми я разказа на сватбата ви. Самият Дентън обича да говори пред аудитория, нали?
— О, да! — усмихна се Сабрина. — Съжалявам, че едва сега успяхме да дойдем в Америка. Цяла година не можахме да намерим една седмина време.
— За съжаление той изглежда доста отегчен. Гарт го поканил да разгледа лабораторията, но…
— О, науката не е стихията на Дентън. Той обича други експерименти. — Улови въпросителния поглед на сестра си, но не уточни и продължи: — Свикна ли с нашата раздяла? Разкажи ми за себе си. Има ли нещо, което не си ми казала — за теб и Гарт, за децата?
— Нищо особено. Имам това, което винаги съм искала. Сигурност и стабилност. Дом и семейство. Това, което винаги ни липсваше като малки. А ти как си? Наблюдавам те вече цяла седмица и ми се струва, че нещо не е наред.
— Имаше нещо по време на пътешествието ни из Средиземно море, но Дентън е толкова зает, че не мога да намеря време да поговоря сериозно с него. Ти изглеждаш изнервена. Вероятно заради децата.
— Наистина ли? Гарт работи денонощно и аз по цял ден се занимавам с тях. Понякога търпението ми се изчерпва. Не исках да развалят тържеството. Впрочем видях, че разговаряш с Мартин.
— О, да. Той, изглежда, умее да изнася лекции! Вашите приятели наистина ми харесват.
— Ужасни са! С удоволствие бих ги заменила за твоя замък и онази яхта.
— Стефани! Не говориш сериозно.
— Да, пошегувах се. На твое място нямаше да знам как да се държа. Животът, който водиш, ми изглежда направо недействителен. От друга страна, имам всичко, което съм искала… освен пари. Изморих се да пестя. Не! Не! — възкликна тя, виждайки по изражението на сестра си, че въпросът може да бъде разрешен. — Не искам пари. Гарт ще бъде ужасно обиден, ако взема от теб. Понякога ми е мъчно, че не му остава повече време за мен и децата. Но няма значение. Той наистина работи денонощно. Не зная какво ми става тази вечер!
„Много просто — помисли Сабрина. — Моята италианска пола, писмата, които ти изпращах през последната година от четиринайсет различни държави, в които ти никога няма да можеш да отидеш, списанието на нощното ти шкафче, в което пише за нас с Дентън и за парите, които той е изхарчил за дрехи, за онези половин милион долара, които изхарчих, за да обзаведа нашата лондонска къща.“ Вместо това тя безгрижно подхвърли: